Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— В стаята с пещите би трябвало да е горещо.

— Естествено, че не беше горещо. Има големи климатици.

— И все пак — настоя Джак, — когато отвориха вратите на фурната, отвътре не лъхна никаква топлина. Самуните бяха твърде тънки за хляб. Те не пъхаха тесто, а нещо, което има нужда от изсушаване.

— Как, по дяволите…

— И този тип Сирил се страхува от теб.

— Аха, можеш да си сигурен в това.

— Не, имам предвид, че е достатъчно уплашен, за да предприеме нещо по въпроса.

Гъс се намръщи.

— Искаш да кажеш, че всъщност иска да направи нещо срещу мен? — Той поклати глава. — Няма как да знаеш това, хлапе.

— Но знам.

— Със Сирил имаме договорка и я спазваме.

— Не е така.

Нещо в гласа на Джак, някаква увереност, накара Гъс да замълчи за момент.

— Какъв си ти, хлапе, оракул?

— Какво е оракул? — поинтересува се Джак.

Гъс се загледа през страничния прозорец.

— Обичаш ли свински пържоли и булгур?

— Никога не съм ял булгур.

— Мамка му, много ясно. — Гъс направи отвратена гримаса. — Бяло момче.

Той включи на скорост.

Али Карсън гледаше как красивият мъж се усмихна, отдалечи се от вратата и издърпа сгъваем стол, скрит в тъмнината. Възседна го и кръстоса ръце върху металната тръба на облегалката. Излъчваше някакъв магнетизъм, силен като този на баща й, но напълно различен — суров и непроницаем. В лицето му тя съзря единствено собственото си отражение.

— Вързали са те, горкото момиче — започна той нежно. — Помолих ги да не го правят, но кой ли ме слуша?

— Кой…? — Али усещаше езика си дебел и лепкав. — Жадна съм — с усилие промълви тя.

Мъжът пристъпи към сянката и се върна с чаша вода. Али я гледаше втренчено. Желанието я връхлиташе, но също и страхът, защото светът около нея й беше непознат. Какви ужаси се спотайваха тук в очакване?

Той се наведе и наклони чашата към долната й устна.

— Бавно — нареди й, докато тя преглъщаше жадно. — Отпивай бавно.

Въпреки непреодолимата жажда Али се подчини. Когато най-после чашата беше пресушена, тя прокара език по вътрешната страна на устата си.

— Не разбирам. Кои са „те“, кой си ти? Защо ме доведохте тук, какво искате?

Той имаше благи очи и внушителното му мъжко присъствие сякаш изпълваше цялото осветено пространство.

— Търпение. След време ще получиш отговори на всичките си въпроси.

Искаше й се да му вярва. Това даваше надежда. Надежда, че скоро ще бъде освободена.

— Тогава не може ли поне да ме развържеш?

Той тъжно поклати глава.

— Това би било най-неразумното нещо.

— Моля те. Няма да избягам, кълна се.

— Иска ми се да ти вярвам, Али. Тогава наистина щях да го направя.

Тя се разплака.

— Защо не искаш?

— Другите може да влязат по всяко време и тогава кой ще бъде наказан? Аз. Не искаш това да се случи, нали?

В гърдите й пърхаше отчаяние като птиче в клетка.

— За бога, преди да дойдат!

— Будалкаш ли ме? — попита той с тон, който я шибна като камшик. — Не може да ти се има доверие. Ти си лъжкиня… и измамничка.

Едновременно объркана и дезориентирана, Али рече:

— Не… не разбирам. За какво говориш?

Той извади дебела кафява папка и я разтвори на скута си. Тя потръпна, когато забеляза своя снимка, прикрепена към най-горния лист. Това не беше ли сцена от филм, който беше гледала? И тогава осъзна, че тялото и душата й се бяха разделили, че наблюдаваше самата себе си от разстояние или от друго измерение, където беше в безопасност и винаги щеше да е в безопасност, защото нищо не можеше да я докосне.

Чу как някой с нейния глас попита:

— Какво държиш?

— Живота ти. — Той вдигна поглед. — Нали разбираш, Али, знам всичко за теб.

Разколът в нея се бе задълбочил. Или разширил. Без значение.

— Не… не би могъл.

Той сведе очи и прегледа информацията, която му беше пределно позната.

— Казваш се Алисън Аманда Карсън. Аманда е било името на баба ти по майчина линия. Родена си на 4 ноември, дъщеря на Едуард Харисън Карсън и Лин Маргарет Карсън, с моминско име Хейс. На 14 септември са отпразнували 37 години брачен живот. Родена си в университетската болница „Джорджтаун“. Кръвна група — нулева отрицателна. Посещавала си начално училище „Бърни“, основно „Линкълн“ и… да видим, гимназия „Банекър“. На петгодишна възраст си си счупила лакътната кост на дясната ръка. На осем си си изкълчила левия глезен толкова жестоко, че се е наложило да носиш шина цели 17 дни. Нито едно нараняване не е имало дълготрайни последици. В девети клас педиатърът ти е поставил диагнозата „Болест на Грейв“. Как се казваше? — Той обърна листа. — А, да, доктор Халоу. Препоръчал е лечение в детската болница, където си останала шест дни, за да ти направят изследвания, да предпишат лекарства и да оценят състоянието ти.