Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Споделих с Ема за Барк. — Мислите й препускаха толкова бързо, че главата й се замая и стана още по-дезориентирана. — Тя ли ти каза?

— Дали? Как мислиш?

— Какво мисля аз? — повтори тя глуповато. Чувстваше се като в асансьор с прерязани въжета, който пада свободно. — Познавах я. Не би могла, не би го направила.

Той наклони глава.

— Може ли да ти задам един вероятно неуместен въпрос? Защо посещаваше бедняшките квартали? Ема Макклюр не беше от твоята социално-икономическа класа. Тя имаше буен нрав и не обичаше правилата. Както казвахме тогава, намираше се на погрешен път. Не беше от твоето тесто.

От очите на Али хвърчаха искри.

— Това само показва колко много неща не знаеш!

Изражението му се вкамени.

— Мислех си, че сме приятели. Дори смятах да те развържа въпреки неприятностите, които мога да си навлека. Но сега…

— Моля те, развържи ме. Съжалявам, че ти говорих по този начин. — Гласът й трепереше от страх. — Ако ме развържеш, повече няма да правя така.

Той поклати глава.

От негодувание болката в нея се сви в непоносим шип.

— Не можеш да се отнасяш с мен така! Баща ми ще преобърне света, за да ме намери!

Внезапно Крей извади хирургически щипци. Али си помисли, че ще припадне. Какво възнамеряваше да прави с нея? Беше гледала много филми, пълни със сцени на изтезания. Опита се да си спомни какво се случва в тези сцени, но мозъкът й беше блокирал от паника. Ужасът й стана неописуем.

Тя го гледаше как се изправя. Трепереше, но не можеше да откъсне очи от щипците, които блестяха и се полюшваха напред и назад. И тогава без никакво предупреждение Крей изчезна в мрака.

На Али не й се вярваше, но от очите й започнаха да се стичат сълзи. Опита се да спре да ридае, но тялото й отказваше да се подчини. Някаква животинска част от нервната й система се беше активирала. Тя нито можеше да повярва, нито да понесе това, което чувстваше. Усещането беше толкова силно, че придоби физически измерения като щипците.

Той беше единствената й връзка с външния свят, с живота.

— Не ме оставяй сама! — изстена тя. — Не ме интересува какво ще ми направиш, никога няма да ти кажа за Ема — закани се тя през сълзи.

— Истинската приятелка, а? — прозвуча гласът му от мрака. — Няма значение. Вече знам всичко, което ми е нужно, за Ема Макклюр.

Ужасът й нарастваше, чак й призля.

— Не! Не! Моля те!

Искаше й се да се свие в стола, да изчезне като него, но остана в осветения кръг. Главата й клюмна, кръвта й пулсираше в слепоочията.

— Какво има? — попита Крей с внезапно омекнал тон. — Аз съм разумен човек. Кажи ми.

Тя поклати глава. Страхът замъгли погледа й.

Крей пристъпи на светлината.

— Али, моля те, говори с мен. — Върху лицето му се изписа унило изражение. — Вината не е моя. Ти ме принуди да те сплаша. Не исках, повярвай ми.

За миг тя напълно замлъкна, но след това започна да ридае, едва-едва поемайки си дъх.

— Трябва… трябва да отида до тоалетната.

Крей се засмя леко.

— Защо не каза?

Той я освободи от стола и тя изхленчи.

— Там — показа й.

Тя го гледаше с широко отворени очи, толкова смаяна, че мозъкът й отказваше да функционира.

Той донесе подлога.

— Това не може да е истина — промълви тя повече на себе си отколкото на него. — Няма да го направя. — Тя едновременно плачеше и се молеше. — Не мога.

Той застана пред нея с кръстосани ръце като затворнически надзирател, безразличен и бдителен. Сивите му като пушек очи бяха приковани в нейните.

— Моля те! Не гледай. Моля те, моля те, моля те, обърни се. Ще бъда добра, обещавам.

Той бавно се обърна с гръб към нея.

Тогава я обзе спокойствие и мозъкът й се опита да се приспособи. Но беше толкова трудно. Всеки път, когато си помислеше, че контролира новата си реалност, всичко се обръщаше с главата надолу: доброто беше зло, добрината — болка, черното — бяло. Тя се почувства замаяна, сама, изолирана. Ужасът пропълзя в костите й и костният й мозък замръзна. Но пикочният й мехур щеше да се пръсне, ако не се изпишкаше веднага! Но не можеше.

— Ема не ти е казала нищо. — Тя трепереше. Бедрените й мускули подскачаха неистово. — Как си разбрал за мен и Барк?

— Ще ти кажа, Али, защото те харесвам. Искам да ми вярваш. Знам, защото в стаята ви имаше микрофон. Когато се изповядваше пред Ема, ти се изповядваше и пред мен.

Али затвори очи. Най-накрая, с наведена глава и трепереща, тя даде воля на звука, който приличаше на барабанене на дъжд по ламаринен покрив.