Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Той вдигна поглед към потресеното изражение на Али. — Изпуснах ли нещо? Мисля, че не. — Пак насочи вниманието си към папката, удари се леко по челото и по лицето му като разтопен карамел се разля широка усмивка. — Много ясно, че изпуснах! Не споменах Баркли. Филип Баркли. Ти го наричаше… как? Помогни ми, Али. Няма? Добре, тогава ще се справя сам. Наричаше го Барк, нали така? Барк беше първата ти любов, но ти така и не каза на майка ти и баща ти за вас двамата, нали?

— Имаше причина.

— Разбира се. Винаги има причина — съгласи се Крей. — Човешките същества се справят добре с намирането на рационални обяснения. Каза ли на майка ти и баща ти истината за Филип Барк? Едно просто „да“ или „не“ ще свърши работа.

Али изстена леко и потъна, доколкото е възможно, в стола, върху който седеше.

— Забелязваш ли безсмислието на сегашното си положение?

Заради психическата й парализа тази мисъл не беше й хрумвала до този момент.

— Как си разбрал за Барк? Не съм споделяла с никого…

— Онази нощ на сала?

Тя зяпна.

— Невъзможно! Не би могъл да знаеш!

— Но знам. Как да си го обясним? — Той наклони глава. — Ще помогне ли, ако ти кажа, че името ми е Рони Крей?

В гърлото на Али се загнезди нечленоразделен звук и тя едва не се задави.

За пръв път в живота ми съм затворничка, помисли си Лин Карсън. Тя, асистентите и бодигардовете й се връщаха от официален обяд, където говори за нещо си на вашингтонските жени — някаква благотворителна инициатива. Замести мъжа си, който беше Бог знае къде и се занимаваше с Бог знае какво. Сутринта участва в предаването „Добро утро, Америка“. Почти не си спомняше какви ги приказва там.

По принцип обичаше тези функции. Даваха й възможност да се почувства по сенаторски, а сега и по президентски важна, без Едуард да е неотлъчно до рамото й. Но тези дни беше толкова заета с мислите около Али, че официалните обеди, благотворителните инициативи, фотосесиите минаваха като в мъгла. Полагаше неимоверни усилия да запази усмивката на лицето си и задачите, които обикновено й доставяха радост, сега се влачеха протяжно. Колко безполезен е животът, мислеше си тя, докато бронираната лимузина се носеше през града, трафикът се отдръпваше и пешеходците надничаха набързо, чудейки се коя правителствена особа минава наоколо. Без Али животът ми е безцелен.

В отчаянието си тя извади мобилния си телефон и набра презокеански номер. Погледна си часовника и изчисли, че в Умбрия е малко след вечеря. Над маслиновите горички са се спуснали сивкави сенки, старата каменна къща е окъпана в мека светлина, а в стаите с дебели стени се носи ароматът на доматен сос и печено месо. Може би се лееше и тиха музика.

— Здрасти, мамо — поздрави тя, когато чу познатия глас. — Да, аз съм добре, всичко е добре. Разбира се, на Али също й е мъчно за вас.

Тя се заслуша в мелодичното и провлачено бърборене. Не че не й беше интересно какво е прясно на пазара днес или за стареца, който пресовал маслините им в ароматен зехтин — онзи, който я учеше как да говори като умбрийка. Просто светът на родителите й изглеждаше толкова далечен и безгрижен. Изведнъж тя се почувства по-възрастна от собствената си майка, която продължи да бръщолеви за тазгодишния зехтин, за свинските наденички, които са яли на вечеря, за серията картини, които баща й довършваше.

Внезапно осъзна, че това не беше никаква отмора. Докато Али я нямаше, за нея нямаше да има и грам почивка. Можеше да капва от умора от ежедневните задължения, от безсмислената работа, но това изобщо нямаше да промени реалността. Кошмарът отново се спусна върху нея и се настани върху раменете й като лешояд.

— Трябва да затварям, мамо. — Тя едва не се задуши от обзелите я емоции и трябваше да прехапе език, за да не изрече думите, които заплашваха да се изтърколят навън: „Мамо, отвлякоха Али. Не знаем дали е жива.“ — Целувки за теб и татко.

Тя затвори телефона и го захапа, докато върху метала не избиха следи от малките й бели зъби.

— В тази връзка може би трябва да поговорим за Ема, най-добрата ти приятелка — предложи Рони Крей. — Наша обща позната. — Той извади една снимка от папката и я вдигна нагоре, за да може Али да я види. Представляваше малко зърнесто изображение на две момичета, които вървят в двора на „Лангли Фийлдс“. — Разпозна ли ги? Ти и Ема Макклюр.

Докато се взираше в снимката, Али си припомни онзи момент: беше 1 октомври, малко след 12 на обяд. Спомни си за какво си говореха. Как би могла да забрави! Когато видя този дълбоко личен момент запечатан на снимка и разбра, че двете с Ема са били шпионирани, я полазиха тръпки. И тогава я порази като гръм: следели са я от много дълго време. Някой, вероятно мъжът срещу нея, се бе промъкнал в леглото й, под кожата й, увил се е около костите й, спотайвал се е, докато тя си е гледала живота, без да има ни най-малка представа. След като прочете „1984“ и „Прекрасният нов свят“ и при силно контролирания живот, който водеше, си бе мислела, че знае какво е някой да навлиза в личното ти пространство. Но това нахълтване беше чудовищно, „Биг Брадър“ на ента степен.