Джош Базел - Анатомията на Питър

Очите на Скиланте се просълзяват и той поклаща глава.

— Проклет умник. Винаги си бил такъв.

Той се протяга и хваща табелката с името ми.

— И как ти викат сега?

После прочита името и започва да се кикоти:

— Питър Браун? Като в песента на „Битълс“? 13 13 Песента е „Балада за Джон и Йоко“ и в нея се пее следното: „Питър Браун се обади да каже,/ че проблеми няма даже./ В Гибралтар да се ожени/ всеки води свойто гадже“.

— Точно така — потвърждавам аз, силно впечатлен.

— Сменили са ти името от Пиетро Брона на Питър Браун? За толкова тъпи ли ни мислят?

— Очевидно смятат, че сте адски тъпи — отговарям аз.

От уредбата на тавана се чува съобщение:

— „Свободният медицински персонал спешно в стая осемстотин и петнайсет в южното крило.“

Съобщението се повтаря няколко пъти.

Скиланте разбира какво е положението.

— Няма да те издам, Мечок — казва ми той. — Обещавам.

— Ако ме издадеш, ще се върна и ще те убия веднага. Чаткаш ли, тъпако?

Той кимва.

Докато излизам, изтръгвам кабела на телефона от стената.

Стигам до стаята, в която ни викат по спешност. Или поне до коридора пред нея.

Всичко живо в болницата обича паническата спешност, защото имат възможност да се държат така, все едно ги дават по телевизията. Дори ако не се уредят да викат: „Внимание!“ и да държат пластините на дефибрилатора, поне ще стискат въздушния резервоар на респиратора или ще бият инжекциите с адреналин, които им подават сестрите. Освен това идват хора от цялата болница, така че е страхотна възможност за общуване. А ако човекът, който е вдигнал тревогата, наистина го е направил, защото някой пациент изпада в клинична смърт, имат шанс дори да спасят живота на пациента и да оправдаят ужасния вкус, който са проявили при избора на професия.

Но веднага щом пристигам, разбирам, че случаят няма да е от тези. Това е от другите случаи, в които пациентът е мъртъв от часове, а някоя от медицинските сестри се опитва да спаси латвийския си задник.

— Кой записва времето? — питам аз.

Една сестра на име Лейни се обръща с хронометър и списък с всички лекари, които са длъжни да се отзоват по спешност.

— Здравейте, доктор Браун — казва тя и ми намига. — Вече ви записах.

— Мерси — отговарям аз.

Лейни флиртува, но е омъжена. Вярно, че съпругът й изглежда на 12 години и ходи с баскетболен потник, който му стига до коленете и става за рокля на коктейли, но доктор Браун не играе на чужд терен.

Вместо това доктор Браун трябва да се върне в стаята на Скиланте. За да го убие веднага или да реши какво да го прави вместо това.

Поне на пръв поглед нямам избор. Ако го оставя жив и той каже на Дейвид Локано къде съм, или ще ме убият, или ще трябва да бягам. От друга страна, все пак се предполага, че работя в болница, за да компенсирам факта, че вече съм убил толкова много хора.

Или нещо в този смисъл.

— Сър? — казва тихичко някой до мен.

Обръщам се. Моите студентчета. Две нещастни човешки същества с къси бели престилки. Едното е мъжко, а другото е женско и двете имат имена. Това е всичко, което съм запомнил за тях.

— Добро утро, сър.

— Не ми викай „сър“. Все пак си изкарвам прехраната с честен труд — отговарям аз. — Идете да проверите лабораторните изследвания.

Това най-често ги обърква достатъчно, но сега едното казва:

— Вече го направихме.

— Тогава стойте тук.

— Но…

— Извинявайте, деца. После ще ви науча на нещо 14 14 Тази форма на общуване — „Добро утро, сър“, „Извинявайте, деца. После ще ви науча на нещо“ — е основното занимание през последните две години от медицинското образование. Основното занимание през първите две години са презентации на пауърпойнт, водени от някой озлобен, нископлатен преподавател, който не е успял навреме да се измъкне от декана. . И ще се видим на седящата визитация в седем и трийсет.

Естествено, точно три крачки по-късно ми звъни пейджърът — Акфал, който е в интензивно отделение.

— Имаш ли минута? — пита ме той, когато му връщам обаждането.

Вместо да отговоря „не“, аз питам:

— Сериозно ли е?

Глупав въпрос — ако не беше сериозно, Акфал нямаше да ме потърси. Просто нямаше да му остане време да ми звъни за „Здрасти“.

— Можеш ли да ми помогнеш за една торакостомия?

Мамка му.

— Веднага идвам — казвам му аз.

После се обръщам към моите студенти.

— Промяна в плана, деца. Чичо Акфал ще ни покаже една процедура.

Докато отиваме към аварийните стълби, едното от децата притеснено кимва назад към стаята, от която е дошла тревогата.