Джош Базел - Анатомията на Питър

— Не.

— Тогава си кажи какво искаш. Какви патрони ще използваш?

— Магнум, с кухи върхове на куршумите.

— Сериозно ли?

— Да.

— Това ли са пистолетите?

— Аха.

Подадох му торбичката, в която ми ги бяха сложили.

Той ги извади и ги сложи на един екземпляр от „Протоколите на старейшините от Цион“. Известно време просто ги гледаше. Най-сетне каза:

— Хм. Това няма да е лесно. Ела отзад.

Заобиколих масата. Отзад имаше още един сгъваем стол. Маниакът взе едно куфарче от онези, в които рибарите си носят такъмите, и го отвори под покривката на масата. Беше пълно със заглушители.

— Хм — повтори той. — По един за всеки ли ти трябва?

— Да.

Той извади два.

— Не знам тези дали стават.

Бяха дълги поне по трийсет сантиметра и представляваха петнайсет сантиметра по-дебела тръба, закрепена за петнайсет сантиметра по-тънка тръба.

— Какво е това? — попитах и посочих по-тънката част.

— Цев. Гледай.

За около десет секунди, без да показва ръцете си над ръба на масата, той разглоби един от моите автоматични пистолети и пак го сглоби. Но вместо оригиналната цев, която беше оставил на масата, беше използвал цевта със заглушителя, който вече се беше превърнал в част от пистолета.

— Така можеш да ги извадиш и цевите няма да съвпадат със следите по куршумите — обясни ми той. — Разбира се, ако искаш да направиш така, че да не съвпадат и гилзите, ще трябва да смениш и затвора. Или поне да го изпилиш.

— Аха — казах аз.

— Дръж оригиналните цеви в оръжията, когато не ги използваш, ако те проверят федералните. Освен това ги дръж заредени, ако решат да те проверят и не са на кеф.

Той ми намигна, макар че не съм съвсем сигурен — може да беше и тик.

— Разбра ли? — попита ме той.

— Да — отговорих аз.

— Добре. Четиристотин долара.

Към средата на декември мисис Локано ме попита:

— Пиетро, какво искаш за Коледа?

Реших да действам. Всички вечеряхме заедно.

— Аз съм евреин — изтъкнах.

— Стига де.

— Единственото нещо, за което си мечтая — казах, като не откъсвах поглед от Дейвид Локано, — е да разбера кой е убил дядо и баба.

Всички замълчаха и аз си помислих: „Ето на, прецаках всичко“.

Когато моментът отмина и никой не каза нищо, бях много благодарен за това.

Но след няколко дни Дейвид Локано ми се обади и ме попита дали не искам да отида с него до магазина за спортни стоки, за да изберем коледен подарък за Порното. Щял да мине да ме вземе с колата.

Така че отидохме. Той купи за Порното една боксова круша, което беше абсурдно — Порното не беше в състояние дори да стои с вдигнати ръце повече от десет минути, камо ли да удря нещо — но Локано не се вслуша във възраженията ми.

Докато се прибирахме, той ме попита:

— Наистина ли искаш да си отмъстиш на боклуците, които са убили дядо ти и баба ти?

Въпросът толкова ме изненада, че в продължение на цяла минута не можах да отговоря нищо.

— Горе-долу само за това живея — казах аз накрая.

— Ама че тъпо — каза той. — Знам, че с тази цел си влязъл да учиш в „Сандхърст“ 17 17 Опа, издадох се. и си се сприятелил с Адам. Но е тъпо. Все още можеш да се откажеш. По-добре ще е. Знам, че искаш да се откажеш.

— Какво ще ми се случи, ако не се откажа? — попитах аз.

Локано рязко завъртя волана и наби спирачки до тротоара.

— Престани с тези глупости — каза ми той. — Аз не заплашвам хората. Аз съм адвокат, по дяволите. А ако наистина заплашвах някого, нямаше да си ти.

— Добре — отговорих аз.

— Просто ти казвам, че има за какво да живееш. И да не се забъркваш в неприятности. Адам те харесва. Уважава те. Слушай какво ти говоря.

— Благодаря.

— Чу ли ме добре?

— Да.

Наистина слушах внимателно, но все още бях като зашеметен.

— И въпреки това не се отказваш?

— Не.

Той въздъхна и кимна.

— Добре тогава.

После посегна към вътрешния джоб на сакото си.

Едва не го спрях. След тринайсет месеца по осем часа на ден тренировки по бойни изкуства нямаше нищо по-лесно от това да блокирам ръката му и да го фрасна по брадичката, за да му счупя врата.

— Успокой се — каза ми той и извади един бележник и писалка. — Ще проверя дали не мога да ти намеря поръчка.

— Как така?

— Ще проверя дали не мога да те свържа с някой, който ще ти плати да го направиш.

— Не искам пари за това.

Той ме погледна.

— Искаш. В противен случай излиза, че работиш на своя глава, и веднага ще те застрелят като куче. Затова ще пуснем слух, че тези боклуци — които и да са те — са започнали да говорят прекалено много и ни излизат по-скъпо, отколкото струват. Може да се окажат племенници на племенника на някого, но надали ще са по-нагоре в йерархията. Разбираш ли какво ти говоря?