Джош Базел - Анатомията на Питър

— Да — отговорих аз.

— Добре. Ще ти трябва ли пистолет?

Оказаха се братя. Джо и Майк Вирци. Точно както предполагаха ченгетата, бяха извършили убийството, за да влязат в мафията.

При това не повярвах сляпо на думите на Локано. Следих ги и двамата, в продължение на цели седмици.

Братята Вирци бяха тъпанари със склонност към насилие, които се побъркваха от скука почти всяка вечер и си го изкарваха, на когото намерят. Хващаха някой нещастник в нощен клуб, билярдна зала или нещо подобно, издърпваха го навън за косата, като казваха на всички по пътя си да си затварят устата, защото това е работа на мафията, а после оставяха човека с избити зъби в локва кръв в някоя тъмна уличка. Понякога го млатеха толкова, че имаше реална опасност да го осакатят или да го убият; или пък си избираха някоя жена и тогава се налагаше да се обадя на ченгетата.

А ето това беше най-странното: аз видях как влязоха в мафията. Следях ги почти всяка вечер и въпреки това се изненадах, когато се случи.

Случи се в храма „Св. Антоний“, в мазето на една пристройка до църквата. Всичко се виждаше през решетките на приземния прозорец, който беше оставен отворен, защото беше горещо. Вътре имаше три дълги маси, подредени като буквата „П“, зад които седяха стари мафиоти, а по средата бяха Джо и Майк Вирци, както майка им ги е родила, и повтаряха всичко, което казваше дядото по средата.

Не можах да чуя кой знае какво, но имаше фрази на италиански, латински и английски, а братята Вирци не спираха да се кълнат, че ще отидат в ада, ако предадат мафията. В някакъв момент двама от дядовците в двата края на масите, които изглеждаха особено абсурдно с медальоните и филцовите си шапки, запалиха някакви хартийки и ги пуснаха в отворените длани на братята Вирци. После го пробвах вкъщи. Изобщо не боли.

Направо побеснях от това, колко жалко беше всичко. Не можех да повярвам, че дядо и баба са загинали заради такава глупост. Тръгнах си преди края, за да мина с колата покрай къщата на братята Вирци.

Беше на един етаж, с пристроен гараж. Както обикновено, когато ги нямаше, вратата на гаража стоеше отворена.

В края на краищата кой би обрал точно тях двамата?

На следващата сутрин, преди училище — беше в началото на март и всичко беше замръзнало — отидох в гората до река Садъл, за да се упражнявам да стрелям, и тогава най-сетне разбрах защо професионалните убийци използват 22-ри калибър.

Първият изстрел от всеки пистолет звучеше така, все едно закопчаваш нещо с телбод. Вторият звучеше като предупредителен кучешки лай. Шестият и седмият вече приличаха на шума от ниско прелитащ изтребител, а към този момент заглушителите буквално горяха от вътрешната страна — от цевите излизаха сини пламъци и черен дим. Боята им беше станала на мехурчета.

И все пак работата, която вършеха куршумите, си я биваше. Единствения път, когато успях да улуча едно дърво и с двата пистолета — което никак не беше лесно с този откат, при който все едно се издърпвах нагоре по стълбичката от плувен басейн — отпред в кората на дървото имаше две дупки, широки по десетина сантиметра.

А отзад имаше дървени стърготини, разпръснати на половин метър разстояние.

Реших да го направя през уикенда точно преди пролетната ваканция във втори курс.

Бях поправил заглушителите си. Не горя от желание да ви разкажа как става, но мога да споделя, че не е трудно, ако вече разполагате с металните цилиндри, вата за изолиране и известен брой дебели подложки за болтове. Както и това, че лесно се сдобих с необходимите инструкции как да го направя — дори по онова време, когато още нямаше интернет.

Вече знаех, че братята Вирци никога не заключват вратата между гаража и кухнята. Бях влизал през нея поне десетина пъти и бях огледал цялата им тъпанарска къща с плакатите на Синди Крофорд и репродукциите на онзи фотограф, който е правил обложките на албумите на „Дюран Дюран“.

Вечерта, в която бях решил да ги убия, ги проследих до един клуб, после се върнах до тяхната къща и заключих вратата на кухнята. След това застанах от едната страна на отворената врата на гаража и зачаках да се върнат.

Един от преподавателите ми в медицинската академия твърдеше, че потните жлези на мишниците и тези на слабините се контролират от съвсем отделни части на нервната система, така че мишниците се изпотяват от притеснение, а слабините — от възбуда. Не знам дали е вярно, но мога да ви кажа, че докато стоях там и чаках братята Вирци да се върнат, се потях толкова силно както под мишниците, така и в слабините, че обувките ми се напълниха с влага. Цялото ми тяло беше станало хлъзгаво под палтото. Не можех да определя дали е от жегата или от нерви.