Джош Базел - Анатомията на Питър

— Заповядайте. Можете да запишете съобщението си сега.

— Професор Мармосет… — започвам и чувам бипкане.

Следва тишина. Изчаквам няколко секунди. Нищо не се случва.

— Професор Мармосет — повтарям. — Току-що чух бипкане. Не знам дали това означава, че съобщението е започнало да се записва или е спряло да се записва. Обажда се Ишмаел. Наистина трябва да говоря с вас. Обадете ми се, моля ви.

Оставям и двата номера — на пейджъра и на мобилния си телефон, макар че се налага да прочета втория от табелката с името ми, закачена на стетоскопа. Не си спомням кога за последен път съм го давал на някого.

После се чудя дали да не се обадя на Сам Фрийд — човека, който ме вкара в Програмата за защита на свидетелите. Фрийд обаче е в пенсия и не знам как да се свържа с него. А изобщо не съм подготвен да говоря със заместника му.

Пейджърът ми звъни и аз поглеждам да не е Мармосет. Вместо това прочитам съобщение, което ми напомня, че колкото и зле да е положението, винаги може да стане още по-зле.

„KADE SI? AKO NE DOIDE6 NA SEDIA6TATA VIZITACIA SI UVOLNEN.“

Дори в добрите дни по-скоро бих разговарял с представител на застрахователна компания, отколкото да ходя на седяща визитация. А сега, когато някакъв тъпанар, за когото не съм се сещал от години, има доста добър шанс да направи така, че или да ме очистят, или да се наложи отново да бягам, перспективата за седяща визитация е направо смазваща.

Независимо дали ще „DOIDA“ или не, най-вероятно съм „PRECAKAN“.

Ето нещо интересно, което можете да направите, ако някога попаднете в Сицилия: изчезвайте веднага, по дяволите. Дим да ви няма!

Това място е проклета дупка още от времето, когато римляните са изгорили горите и са изравнили хълмовете, за да си направят ферма за пшеница близо до италианския полуостров, но все пак достатъчно далеч от скакалците. Дори когато червеноризците на Гарибалди са освободили цяла Италия, са оставили Сицилия в окови. Прекалено е била скъпоценна, за да се откажат от нея.

През вековете самите сицилианци са се обособили в три отделни класи. Крепостните селяни, за които няма какво да се каже, наистина. Земевладелците, които са поддържали имения на острова, но са гледали да идват възможно най-рядко. И надзирателите — класа от пиявици, на които са разрешавали да правят каквото си искат с крепостните селяни, стига да поддържат нивото на производството.

Надзирателите живеели в именията на господарите, когато собствениците не били там. В отоманския период ги наричали „майва“, което означава надут или арогантен. По-късно думата се превърнала в „мафия“.

Когато в началото на двайсети век сицилианците започнали да се преселват в САЩ, където ставали най-вече клошари, събиращи хартии от контейнерите в Източен Манхатън, мафията ги последвала, за да продължи да им пие кръвта. По време на сухия режим мафията вършела нещо, за което може да се твърди, че е имало някаква полза за обществото, но когато сухият режим бил прекратен, те отново се върнали към рекетирането на невинни граждани. Един маниак на тема древноримска история, Сал Манцаро, с прякор Малкия Цезар, дори си организирал частна армия, в която били възстановени чиновете от времето на Римската империя като каподечини и консилиери, и животът в Ню Йорк станал толкова непоносим, че федералната полиция най-сетне се размърдала. Единственото, което спасило Мафията в този момент, бил бизнесът с отпадъците.

По някакви неясни причини, най-вероятно свързани с факта, че за една частна компания е по-лесно да се отърве от боклука, като незаконно го изхвърли някъде извън границите на щата, отколкото за една държавна компания, през 1957 г. кметството на Ню Йорк прекратило събирането на отпадъците за търговските фирми. За всички търговски фирми, наведнъж. За пръв път от сто години насам. Внезапно всички фирми в града трябвало да се заемат с „износ“, защото разполагали с огромни количества вонящи боклуци, които можело да се транспортират единствено с камиони.

Мафията познавала камионите от времето, когато с тях се пренасяли хартиите, събирани от клошарите, и обичала да работи с тях. Камионите се движат бавно, откриват се лесно, екипажите им са малобройни и бързо могат да се прецакат. Към средата на шейсетте мафиотите постоянно карали профсъюзите на работниците от чистотата, които контролирали, да излизат на стачки срещу компаниите на чистотата, които притежавали, а после сядали отстрани и гледали как кметът незабавно вдигал таксите за боклука, за да предотврати епидемия от плъхове и болести.