Джош Базел - Анатомията на Питър

Най-сетне отвън на тротоара се чу трясък и форд мустангът със състезателни ленти, който караха братята Вирци, хлътна в гаража до мен, като ме лъхна на горещ ауспух и гума.

Двамата шумно и тромаво слязоха от колата, а този на шофьорското място натисна копчето на дистанционното, което беше закрепено на сенника, така че вратата на гаража започна да се затваря. Този от мястото на пътника изтрополи по двете стъпала до вратата на кухнята, опита се да я отвори и не можа.

— Какво става тук, по дяволите? — кресна той, за да надвика шума от вратата на гаража.

— Какво? — попита другият.

— Шибаната кухня е заключена!

Вратата на гаража се затвори напълно.

— Глупости.

— Заключена е!

— Ами отключи я!

— Нямам ключ, тъпако!

— Не искате ли да се обърнете? — обадих се аз. — Бавно.

Гласът ми звучеше непознат дори за мен. От нещо от изгорелите газове или от напрежението — ми беше станало лошо и се тревожех да не припадна.

Двамата се обърнаха. Не изглеждаха изплашени. Изглеждаха оглупели.

— Какво? — каза единият.

— Кой си ти бе? — попита другият.

— Ако се подчинявате, няма да пострадате — продължих аз.

Една-две секунди никой не каза нищо. После първият пак каза:

— Какво?!

И двамата започнаха да се смеят.

— Ей, шибаняк — каза другият. — Объркал си хората.

— Мисля, че не съм — отговорих аз.

— Ако се подчинявате!! — повтори първият.

— Нахлули сте в една къща в Уест Ориндж през октомври миналата година — казах аз. — Убили сте двама възрастни хора. Искам само касетата от видеото, което сте откраднали.

Двамата се спогледаха и невярващо поклатиха глави. После първият каза:

— Дори да сме откраднали видеото от онези глупаци, скапаняко, със сигурност не пазим касетата.

Поех си дъх, така че известно време да не трябва да дишам. После започнах да натискам спусъците.

Нека да ви кажа нещо за отмъщението. Особено за убийството с цел отмъщение.

Не е добра идея. На първо място удовлетворението не трае дълго. Смисълът да се твърди, че отмъщението е ястие, което се сервира студено, не е да прекарате повече време, за да го планирате както трябва, а да прекарате повече време в забавната фаза на самото планиране.

На второ място, дори да не ви хванат, убиването на хора е вредно. Това убива нещо и във вас самите и отключва последици, които не можете да предвидите. Например: седем години след като застрелях братята Вирци, Порното напълно съсипа живота ми, така че го изхвърлих с главата надолу от един прозорец на шестия етаж.

Но в онази вечер в началото на 1993-та чувствах единствено щастие.

Да застрелям братята Вирци с моите пистолети 45-и калибър със заглушители беше все едно да държа снимка на тях двамата, а после да я скъсам на две. Окото ми не мигна.

Грабвам мобилния телефон на Скиланте от ръцете му и го усуквам, докато се строши.

— Говори, задник такъв! — заповядвам му аз.

Той свива рамене.

— Какво да ти кажа? Докато съм жив, моят човек Джими няма да се обади в Бруклин.

— На кого няма да се обади в Бруклин?

— На един човек на Дейвид Локано, който може да се свърже с него в затвора „Бомонт“.

Свивам ръка в юмрук.

— Спокойно! — казва ми Скиланте. — Това е само в случай, че умра.

Вдигам го от леглото, като го хващам за отпуснатата кожа между челюстта и врата му. Суха е като на гущер.

— В случай, че умреш? — повтарям. — Ти луд ли си? Болен си от рак! Ти вече си умрял!

— Д’се н’дяваме… че не — казва той задавено.

— Няма смисъл да се надяваме!

Той измърморва нещо. Пускам главата му, за да разбера какво.

— Какво?

— Доктор Френдли ще ме оперира. Той казва, че можем да победим болестта.

— Кой е този доктор Френдли, по дяволите?

— Той е известен хирург!

— И оперира в тази болница?!

— Оперира в целия град. Работи със собствен екип, който ходи с него.

Алармата в главата ми се включва. Засега я изключвам.

— Двамата с него ще победим болестта — твърди Скиланте.

Удрям му един шамар. Лекичко.

— Престани с тези глупости — казвам аз. — Само защото ти умираш, няма да ме повлечеш със себе си. Обади се и откажи връзката с Локано.

— Не — казва тихо той.

Този път шамарът е малко по-силен.

— Слушай, тъпак такъв — казвам му аз. — Шансовете ти да оживееш и без това не са добри. Не ме карай да те убивам веднага.

— Не можеш да ме убиеш.

— Защо не, ако няма никаква разлика?

Той отваря уста да каже нещо, но вместо това само примигва. Започва отново, но пак не успява. Накрая се разплаква. Обръща глава настрани и се свива като бебе, доколкото му позволяват системите.