Крис Картър - Екзекуторът

Доктор Уинстън стоеше вдясно от жертвата. Той бавно се приближи до двамата детективи и шефа на отдел „Обири и убийства“. Робърт не го беше виждал толкова изтерзан. Четиримата застанаха мълчаливо. Блейк заговори първа. Обикновено спокойният й и авторитетен глас потреперваше нервно:

— Убиецът е превърнал жертвата в пълен с кръв игленик?

— В известен смисъл. Спринцовките съдържат около петдесет процента от всичката му кръв.

Въпросителният поглед на капитана се отмести от патоанатома към Робърт.

— Ако не получат помощ, човешките същества не оцеляват, щом загубят петдесет процента от кръвта си — обясни той.

Гарсия сподави въздишката си.

— Искате да кажете, че убиецът е източил кръвта на жертвата, докато умре?

— Числото? — попита Робърт.

Съдебният лекар мълчаливо насочи вниманието им към гърба на жертвата. В средата, между плешките, беше написано числото пет, високо петнайсет сантиметра.

Хънтър заобиколи и застана пред стола.

— Какво знаем за убития?

— Името му е Дарнъл Дъглас, на четирийсет и една години. Живеел е в Западен Холивуд със съпругата си, за която е женен от седем години.

Робърт вдигна глава.

— Още не са й съобщили. — Доктор Уинстън тъжно поклати глава. — Дъглас е бил продавач на коли в „Принстъп Карс“, също в Западен Холивуд. Вероятно вече са ви казали, че е изчезнал вчера, след като изкарал кола от магазина за пробно каране.

Детективът кимна.

— Екипът ми проверява колата за отпечатъци. Ако убиецът е оставил следи, ще ги намерим.

Барбара Блейк се беше втренчила в убития.

Патоанатомът каза:

— Извършителят може да го е изтезавал часове наред.

— Той е искал човекът да вижда как иглите се забиват в него — обади се Робърт.

— Защо? — попита Барбара.

— О, боже! — промълви Гарсия, когато осъзна какво има предвид партньорът му. Убиецът преследва страха на жертвата. Дарнъл Дъглас се е страхувал от игли.

Просторният етаж представляваше лабиринт от големи и малки бюра. Всичките бяха отрупани с книги, листове и снимки. Компютърни монитори, телефони, семейни портрети в рамки и пухкави играчки заемаха останалото пространство. От тавана не висяха плакати. Никъде нямаше имена. Не се знаеше кой какво прави. Мястото жужеше като пчелен кошер, оживено от телефонни разговори и тракане по клавиатури. Двеста души довършваха статиите, които щяха да бъдат публикувани в утрешния брой на „Ел Ей Таймс“.

Клеър Андерсън седеше в отсрещния ъгъл зад бюро, което приличаше по-скоро на масичка за кафе, отколкото на работно място на репортер. Въпреки че беше успяла да отпечата на първа страница репортажа за серийния убиец и момичето ясновидка, тя все още беше на изпитателен срок. Вярно, вчерашната статия й спечели няколко червени точки, но тя знаеше, че в тази игра няма сигурност. Публикуването вчера на първа страница днес лесно можеше да се превърне в стара новина. Клеър трябваше да продължи с историята и да поддържа интереса на читателите. Инстинктът й подсказваше, че се е натъкнала на нещо различно — невиждан досега убиец, но се нуждаеше от повече информация. За жалост много добре съзнаваше, че е вбесила главния детектив, водещ разследването. Не можеше обаче да си позволи историята да й се изплъзне. Трябваше да проучи всичко за онова, което досега само тя беше открила — момичето екстрасенс.

Предишната вечер в „Трейдър Вик“ Клеър имаше чувството, че телефонното обаждане, което Хънтър получи, е свързано с момичето, но докато вземе палтото си и излезе навън, детективът беше изчезнал. Тя не искаше да губи време, взе такси и отново отиде в стария хотел в Линуд, докъдето беше проследила момичето след срещата й с Хънтър и Гарсия. Ала момичето също не беше там. Високият, плешив собственик на рецепцията й каза, че не е виждал момичето на име Моника от предишната вечер.

— Приятелка ли си й? — попита той с неопределим чуждестранен акцент. Дъхът му миришеше на алкохол. — Ако си й добра приятелка, ще ми дадеш ли парите, които тя ми дължи? Не е плащала наема си от три седмици. — Мъжът вдигна три дълги, кокалести пръста. Ноктите му бяха черни.

— Не съм й толкова добра приятелка — отвърна Клеър и дискретно закри носа си с ръка. — Но вижте какво ще ви кажа, господин…

— Петроски. Пат Петроски.

— Виж какво, Пат. — Клеър написа името и телефонния си номер на къс хартия и го сложи на гишето.

— Ако ми се обадиш веднага щом я видиш отново, и имам предвид на секундата, ще изкараш сто кинта. Как ти звучи?