Крис Картър - Екзекуторът

Петроски прочете бележката, без да я взима. Когато вдигна глава, очите му се спряха на цепката между гърдите на Клеър.

— Добре. Договорихме се.

Смрадливецът не се беше обаждал. Клеър гледаше екрана на лаптопа си и потракваше по зъбите си с химикалка. Оставаше й да изиграе още един коз. Случайно успя да открие една приятелка на Моника, двайсет и три годишна сервитьорка на име Сюзан, която бе работила с нея.

Мобилният й телефон започна да вибрира на бюрото. Тя го грабна.

— Клеър Андерсън.

Обаждаше се телефонният оператор на вестника. Като всеки репортер на изпитателен срок Клеър нямаше пряка линия и всички обаждания за нея в „Ел Ей Таймс“ минаваха през централата и се отклоняваха към мобилния й телефон.

— Госпожице Андерсън, търси ви един човек — съобщи операторът.

— Кой?

— Не каза името си. Вчера се обади няколко пъти и тази сутрин отново. Познах гласа.

— Добре. Свържи ме. — Тя чу изщракване и каза:

— Клеър Андерсън.

— Репортерката?

— Да — засмя се Клеър, — репортерката. Как да ви наричам?

— Приятел.

Тя затвори очи и бавно поклати глава, като си помисли: „Откачалка“.

— Какво мога да направя за теб, приятелю?

— Питам се дали може да се срещнем. Може би ще си помогнем взаимно.

— Защо искаш да се срещнем?

Отговор не последва, само тежко дишане.

— Ало? Там ли си?

— Да.

— Защо искаш да се срещнем?

— Заради „момичето ясновидка“ в статията ти.

Клеър изопна тяло и изправи рамене. Нещо в гласа на мъжа я накара да потрепери.

— Тя не е такава, за каквато я мислиш — добави той.

Никой не проговори в продължение на минута. Капитан Блейк пристъпваше от крак на крак. Предположението на Гарсия, че Дарнъл Дъглас се е страхувал от игли, я разтърси емоционално. И тя не ги обичаше.

— Щом се е страхувал от игли, каква е тази тръбичка, пъхната в устата му, по дяволите? — попита и посочи трупа. — Нима убиецът го е хранил насила?

Доктор Уинстън потърка лице, без да бърза да отговори.

— Ще знам със сигурност, когато прегледам жертвата в залата за аутопсии, но не мисля. Това е тръба за интубация.

По гърба на Барбара полазиха ледени тръпки.

— Убиецът е интубирал жертвата? Защо?

— Вгледайте се внимателно. Какво липсва? — предизвикаха ги проницателните очи на патоанатома.

Погледите на всички отново се приковаха в гротескния образ на мъжа, украсен с двеста и петдесет спринцовки, пълни с кръв.

— Предавам се и не съм в настроение да играя игрички, Джонатан — отсече Блейк. — Какво липсва?

— Въжета — отговори Хънтър и се приближи до трупа. — Жертвата не е завързана за стола, а седи там доброволно.

— Бинго — похвали го съдебният лекар. — Въжетата не биха послужили за целта на това убийство.

— Не разбирам — поклати глава Барбара. — Какво общо има завързването с интубирането на жертвата?

— Завързаната жертва не би могла да се движи, а само да се гърчи — обясни доктор Уинстън.

— Е, това не е особено силна съпротива — възрази Барбара. На лицето й все още беше изписано неразбиране.

— Съпротива е, ако се опитваш да прободеш вена — заяви Робърт.

— Правилно — потвърди патоанатомът. — Господин Дъглас е трябвало само да трепне и планът на убиеца да забие иглата във вена, е щял да бъде осуетен. Повалянето на жертвата в безсъзнание също не би удовлетворило убиеца. Той е искал жертвата да бъде будна.

— И затова е трябвало да я обездвижи напълно? — попита Карлос.

Съдебният лекар си пое дълбоко дъх.

— Убиецът е парализирал Дъглас.

— Упоил ли го е? — попита Блейк.

— По всяка вероятност, но ще трябва да го потвърдят от лабораторията.

— Парализираща упойка, от която човек не губи съзнание? — Хънтър погледна многозначително доктор Уинстън.

— Не само да не загуби съзнание, но и да чувства всичко.

— Господи! — Гарсия обви с ръце тялото си, сякаш думите на патоанатома засилиха студа в стаята. — Има ли такъв опиат? Парализиращо вещество, но да позволява на обекта да усеща всичко?

— О, да. Всъщност са няколко. Не е трудно да се сдобиеш с тях по интернет и стотиците нелегални сайтове за опиати.

— И все пак… защо ще го интубира? — обади се капитанът и поклати глава.

— Защото използваният опиат вероятно е парализирал и диафрагмата — заключи Робърт. — Дъглас би се задушил, защото не е можел да диша, а убиецът го е искал жив.

— И аз си мислех същото — съгласи се съдебният лекар. — Убиецът му е подавал кислород през тръбичката и го е поддържал жив, докато му е нанасял колкото болка може да понесе.