Крис Картър - Екзекуторът

— И той се връща към корените на травмата — тормозът, когато е бил хлапе — довърши Гарсия, следейки мисълта на партньора си.

Хънтър кимна.

— Каквото и да е, „камъчето“ е разбудило чудовище.

— Виждам. — Блейк кимна към таблото със снимките.

— В единия си дневник — продължи Робърт и се върна до бюрото си — отец Фабиан споменава за група деца, с които се е мотаел по улиците. Те явно са били лоши хлапета.

— И ти мислиш, че Аманда Райли, Деби Хауард и Питър Елдър са били членове на тази банда? — попита капитанът.

— Много е вероятно.

— Тогава не говорим за тормоз в училище, а на улиците — заключи Блейк.

— Повечето ученици живеят близо до училището, в което учат.

— Мамка му! — Тя затвори очи, когато разбра какво има предвид Хънтър. Тормоз в училище и на улицата. Двойно по-голяма вероятност от тежка психична травма.

— Хулиганите имат любими мишени — продължи той. — Може би, ако съм достатъчно убедителен, ще накарам Питър Елдър да ги разпознае.

— Защо ще ти сътрудничи? — попита Блейк.

— Защото няма какво да губи.

Тя въздъхна дълбоко, но Хънтър успя да я убеди.

— Добре. Веднага ще поискам разрешение от властите на затвора за разпит на Питър Елдър и ще се свържа с Клейтън от Съвета по рехабилитация. Ако ни провърви, може да говориш с него още утре.

— Чудесно. Ще отида с кола. Техачапи е на по-малко от два часа път.

Блейк взе папката с материалите за Деби Хауард от бюрото на Карлос и прочете малкото информация, с която разполагаха.

— Ами Джонатан Хейл, съпругът на Деби?

— Не мога да го разпитам, без да съм прочел материалите по случая. Не знаем точно как е умряла тя.

— Пак ще се обадя в Ланкастър — решително заяви Барбара — и ще ти питам какво стана с материалите, по дяволите. Вече трябваше да са пристигнали.

Телефонът на бюрото на Хънтър иззвъня.

— Детектив Хънтър. — Той слуша няколко секунди, а после остави слушалката и се обърна към присъстващите в стаята. Още преди да изрече и дума, те разбраха какво се е случило.

Този път капитан Барбара Блейк поиска да види с очите си жестокостта, на която беше способен Екзекутора. Те пристигнаха в изоставения строеж в Марина дел Рей за трийсет и пет минути. На местопрестъплението вече имаше няколко полицейски коли. Хънтър позна сребристото беемве кабриолет на доктор Уинстън, паркирано до микробуса на криминалистите. Висока чернокожа полицайка се беше облегнала на патрулна кола. Медицинско лице се грижеше за нея.

— Какво е станало тук? — попита Робърт, щом се приближи до полицая, който стоеше до жълтата лента на входа на недовършената сграда.

— Знам съвсем малко — разтревожено отговори ченгето и обясни за изчезналия черен кадилак от предишния ден. — Полицай Уилямс… — кимна по посока на чернокожата жена — намерила превозното средство преди около два часа. В колата нямало никого, затова тя решила да провери там. — Полицаят посочи зад гърба си, а сетне погледна Хънтър и поклати глава. — Един Господ знае какво има вътре. — Той се прекръсти.

Гарсия пъхна в устата си няколко антиацида и капитан Блейк се намръщи, като го видя. Тримата мълчаливо облякоха гащеризони от тайвек. Напрежението от очакването какво ще им поднесе новото местопрестъпление, сякаш наелектризираше въздуха.

Те влязоха в първата стая, отрупана със строителни отпадъци. Въздухът беше хладен и парлив, натежал от острата миризма на урина и фекалии.

Блейк изкриви лице от погнуса и сложи ръка на носа си. Минаха през найлоновите завеси в отсрещния край на правоъгълната сграда и навлязоха навътре. Неприятният студ се засилваше и светлината отслабваше. След четвъртата стая видяха яркия блясък на мощните прожектори на криминалистите през мръсния найлон на входа на друго помещение. На прага стоеше лаборант. Очите му бяха втренчени в далечното празно пространство. Той сякаш не забеляза пристигането на тримата.

Робърт, Карлос и Барбара, влязоха заедно в ярко осветеното помещение. Студът, който ги беше съпътствал из цялата сграда, внезапно се изпари от тялото на Хънтър, но не от топлината на прожекторите, а защото сърцето му започна да изпомпва повече кръв. Биеше два пъти по-бързо, отколкото преди няколко минути. Трите чифта очи се втренчиха в онова, което се намираше в средата на стаята.

— Мили боже! — промълви Блейк и доближи треперещата си ръка до устата.

Гол чернокож мъж седеше на метален стол с висока облегалка. Кожата му беше тъмносива, а главата — леко наклонена назад. От отворената му уста се подаваше тънка найлонова тръбичка. Но капитан Блейк не се разтрепери при вида на тръбичката, а на двеста и петдесетте спринцовки, забити навсякъде в тялото му.