Сузан Хил - Жената в черно

Бързо стегнах пътната си чанта, затворих прозореца и спуснах щорите. На пода се въргаляха парчета от счупения фенер и аз ги сритах към ъгъла на стаята. Не се чуваше шум, още от зори вятърът започна да стихва, макар че затворех ли очи, отново чувах как стене, вие, удря и блъска из старата къща. И все пак колкото и да ме беше изнервило това, бях в състояние съвършено точно да отделя случайните явления — бурята, трополенето, скърцането и тъмнината — от призрачните явления и атмосферата, която ги забулваше. Времето можеше да се промени, вятърът да спре, слънцето да изгрее, в „Тресавището на змиорките“ да цари тишина и спокойствие, но от това къщата нямаше да всява по-малко страх. Обитаващите я призраци и ужасните чувства, които ги обладаваха, все така щяха да плашат и тревожат всеки, дошъл наблизо. Бях сигурен в това.

Приключих с багажа и излязох от стаята. Когато стигнах до площадката, не се удържах и малко страхливо хвърлих поглед към коридора, водещ до детската стая.

Видях, че вратата е отворена. Застинах на място. Усещах безпокойството, скрито току под повърхността, да напира и сърцето ми лудо затуптя. На долния етаж се чуваха стъпките на господин Дейли и топуркането на кучето, което вървеше подире му. Окуражен от тяхното присъствие, събрах смелост и предпазливо тръгнах към полуотворената врата. Стигнах до нея, но изпитах колебание. Жената беше влизала в стаята. Бях я видял. Която и да беше тя, детската стая съсредоточаваше нейните стремежи, привличаше вниманието й или олицетворяваше скръбта й — и аз не знаех точно за какво става дума. Там беше леговището на призрака.

Сега отвътре не се чуваше нито звук. Люлеещият се стол не помръдваше. Бавно-бавно се заех да отворя по-широко вратата, малко по малко я побутвах и пристъпих няколко крачки да огледам цялата стая.

Цареше безредие, каквото може да има само след нападението на безобразни или умопобъркани крадци — пълна разруха. Креватчето вече не беше старателно оправено. Завивките и постелките бяха измъкнати и събрани на топка или захвърлени на пода. Гардеробът зееше отворен, чекмеджетата на малкия скрин бяха издърпани и от тях висяха дрехи като черва от изкормено тяло. Оловните войничета лежаха повалени като кегли, дървените животни от сандъчето бяха разхвърляни по лавицата, книгите се въргаляха отворени, с откъснати корици, мозайките и игрите бяха струпани накуп посред стаята. Видях, че плюшените играчки са разпорени, с раздрани дрехи, а тенекиеният Самбо е смачкан като с тежък чук. Нощната масичка и малкият шкаф бяха прекатурени, а столът люлка, преместен в средата, изправил високия си гръб, приличаше на граблива птица, която дебне сред разрухата.

Отидох до прозореца да проверя дали варварите не са се вмъкнали през него. Ръждясалите резета и прътовете си бяха на мястото. Никой не беше влизал оттам.

Качих се криво-ляво в двуколката на господин Дейли и понеже се спънах, той се пресегна да ме подкрепи, докато се съвзема. Забелязах, че изпитателно се взира в пребледнялото ми лице, издаващо, че съм преживял нов потрес. Но не каза нито дума, само покри краката ми с тежко одеяло, сложи Паяк върху скута ми, за да се топлим и успокояваме взаимно, и после изцъка на кончето, за да потегли.

Минахме по чакъла, прекосихме острата трева, стигнахме до „Деветте живота“ и потеглихме по насипа. Отливът напредваше, небето изглеждаше едноцветно, бисерносиво, въздухът беше влажен и студен като след буря, но нямаше вятър. Тресавищата ни заобикаляха — мътни, мрачни, с воал от мъгла, а пред нас се простираше равното поле, усойно и унило, без багри, без стрък зеленина или възвишения. Кончето тичаше кротко и уверено, а господин Дейли си тананикаше нещо тихо, което сякаш нямаше мелодия. Седях в унес, целият изтръпнал, и не усещах почти нищо освен друсането на двуколката и мокрия въздух.

Но когато стигнахме пътя през полето и тресавищата с устието останаха далече назад, все пак погледнах през рамо. Металносивата неприветлива къща, наречена „Тресавището на змиорките“, се извисяваше като канара. Щорите на прозорците бяха спуснати, не се виждаше никакъв силует или сянка, нямаше и следа от жив човек или от безплътен дух. Помислих си, че никой не наблюдава как си тръгваме. После копитата на кончето зачаткаха по настилката на тесния път между канавките и безразборно пръснатите живи плетове от трънки. Отместих очи от ужасното място и отправих гореща молба това да е последният път, когато го виждам.