Сузан Хил - Жената в черно

Известно време домакинът мълча. Чуваше се тиктакането на часовника. Огънят гореше приветливо, с равномерен пламък, а Паяк лежеше на килимчето пред камината. Разказът ми подейства пречистващо и сега усещах главата си необичайно лека, а тялото — отпуснато, както след висока температура или при съвземане от уплаха. Помислих си, че от този миг нататък мога да се чувствам само по-добре, защото с времето щях да се отдалечавам стъпка по стъпка от ужасните случки.

— Доста си изпатил, откакто се запознахме в късния влак — рече ми накрая Дейли.

— Струва ми се, че са минали поне сто години. Сякаш сега съм съвсем друг човек.

— Като моряк, преживял буря.

— Да, но сега има затишие. Всичко свърши — казах аз, но като забелязах, че Дейли изглежда угрижен, добавих: — Е, стига, да не смяташ, че неприятностите не са свършили? За нищо на света не възнамерявам да се връщам в „Тресавището на змиорките“.

— Естествено.

— Значи всичко е наред.

Дейли не ми отговори, а се пресегна и си наля още глътка уиски.

— Макар че се чудя какво ще стане с къщата — продължих аз. — Сигурен съм, че никой местен жител не би се преселил в нея, а не мога да си представя някой външен човек да отседне там задълго, като разбере какво е мястото, дори ако предварително не е чул нито една история. Кой би я купил?

Самюъл Дейли поклати глава.

— А допускаш ли — попитах аз, след като известно време мълчахме, всеки погълнат с мислите си, — че клетата старица е била тормозена денонощно от призрака на сестра си и е чувала същите ужасни звуци? — Дейли ме беше осведомил, че двете жени са били сестри. — Не е възможно да е понасяла всичко това, без да полудее!

— Кой знае…

— Наистина.

Все повече и повече у мен се затвърждаваше убеждението, че Самюъл Дейли крие нещо, спестява ми някакво обяснение или сведение за „Тресавището на змиорките“ и за семейство Драблоу, а в такъв случай нямаше да се успокоя и да имам мира, докато не узная всичко докрай. Затова реших да бъда настойчив и да постигна своето.

— А няма ли нещо, което да не съм видял? Ако бях останал по-дълго в къщата, дали щях да преживея нови ужаси?

— Не мога да знам.

— Но все знаеш нещо.

Господин Дейли въздъхна, неспокойно се размърда и избегна да ме погледне в очите. Взря се в огъня, после протегна крак и погали кучето по корема с върха на обувката си.

— Хайде, казвай! — подканих го аз. — Далече сме от къщата, а нервите ми съвсем се оправиха. Не бива да оставам в неведение. Вече нищо не може да ми навреди.

— Не става дума за тебе. Нямам предвид тебе.

— Боже господи, какво тогава криеш, човече? Какво толкова страшно не искаш да ми кажеш?!

— Артър, утре или вдругиден ти ще бъдеш далеч от Крайтън Гифорд. Ако имаш късмет, нито ще видиш, нито ще чуеш, нито ще узнаеш нещо повече за това проклето място. Но всички ние оставаме тук и ще продължим да живеем с тази история.

— С какво по-точно? С приказки, със слухове? С появата на жената в черно от време на време? Кажи, с какво!

— С онова, което несъмнено ще последва. Каквото и да е то. От петдесет години то витае из Крайтън Гифорд и променя хората. Не обичат да говорят за него, сам си се уверил. Пострадалите най-много говорят най-малко по въпроса. Например Джеръм, Кекуик…

Усетих, че сърцето ми се разтуптя, затова леко разхлабих яката на ризата си и отместих креслото си по-далече от камината. Сега, когато беше дошъл очакваният момент, направо не знаех дали искам да чуя каквото имаше да ми каже Дейли.

— Дженет Хъмфри дава своето дете — момченце — на омъжената си сестра Алис Драблоу, защото няма друг избор. Отначало живее далече, на стотици мили и детето се отглежда от семейство Драблоу, без намерение да го срещнат някога с неговата майка. Но в крайна сметка вместо да намалее, болката от раздялата става нетърпима и Дженет пристига в Крайтън. Не е добре дошла в къщата на родителите си, а мъжът — бащата на детето — се е преселил в чужбина. Дженет си наема квартира в града. Но понеже няма средства, започва да шие, става компаньонка на една дама. Отначало Алис Драблоу, изглежда, изобщо не й позволява да види сина си. Дженет е толкова отчаяна, че заплашва да употреби сила и накрая сестра й се съгласява с нея, ала само донякъде: разрешава й понякога да идва на гости, но й забранява да остава насаме с детето и да разкрива коя е и каква е връзката й с него. Никой обаче не предполага, че момченцето ще заприлича много на майка си, нито че естествената обусловена обич между двамата ще се засили. Детето все повече и повече се привързва към жената, която в крайна сметка му е дала живот, и постепенно започва да я предпочита пред Алис Драблоу, към която се държи хладно. Известно ми е, че Дженет замисля да го отвлече. Но преди да го стори, се случва нещастие в тресавищата, както вече знаеш. Момчето, бавачката, двуколката и кочияшът… кочияшът Кекуик…