Сузан Хил - Жената в черно

После станах от масата и понечих да изляза, но вратата на трапезарията сякаш взе да се смалява, вървях към нея като в захлупваща ме мъгла, не можех да си поема дъх и ми се стори, че се блъскам в нещо тежко, което трябва да отместя, преди да продължа.

Самюъл Дейли успя да ме подкрепи, преди да падна, и с частица от съзнанието си схванах, че за втори път, макар и при доста по-различни обстоятелства, той донякъде ме носи, донякъде ме влачи по стълбите към моята стая. Там с негова помощ се съблякох и после той си отиде. Усещах туптене в главата, мислите ми бяха объркани и останах в същото състояние цели пет дни, често посещаван от угрижен лекар. След това смъкнах температурата и постепенно спрях да бълнувам, но бях невероятно изтощен и немощен, така че отначало можех само да седя на някое кресло — в стаята си, а после и в гостната. Господин и госпожа Дейли се държаха безкрайно мило и внимателно. Най-лошото в случая не беше болестта, засегнала тялото — болките, умората и температурата — а бъркотията, която цареше в съзнанието ми.

Жената в черно ме беше обсебила дори в дома на Дейли — седеше в края на леглото или изведнъж доближаваше лицето си до моето, както спях, и аз ужасен се събуждах с вик. А в главата ми ехтеше плачът на детето в тресавищата, потрепването на стола люлка и цвиленето на давещото се конче. Не можех да се освободя от тези видения и когато вече нямах температура и не бълнувах, пак си спомнях всяка дума от писмата или смъртните актове, сякаш страниците изникваха пред очите ми.

Щом започнах да се оправям, страховете взеха да ме напускат, виденията изчезнаха и дойдох на себе си. Бях изтощен, останал без сили, но добре. Положително тази жена не можеше да ми напакости с нещо, устоях на изпитанието и оцелях.

Дванайсет дни по-късно вече се чувствах почти здрав. Грееше зимно слънце, на сутринта за пръв път имаше слана. Седях край широко отворения прозорец на гостната, завит с одеяло, и гледах голите клони на храстите и дърветата, сребристобели и сковани от скрежа, открояващи се на фона на небето. Беше рано следобед. Можех да дремна или да правя нещо друго — никой нямаше да ме безпокои. Паяк доволно лежеше в краката ми, както през цялото време, докато бях болен. Не предполагах, че толкова ще обикна малкото куче. Струваше ми се, че нещо ни свързва, защото заедно бяхме минали през голямо премеждие.

Върху една от каменните урни в края на стълбището беше кацнала червеношийка — вдигнала главичка, с очи като лъскави мъниста. Наблюдавах я доволен, докато подскачаше и спираше, за да се ослуша и да изчурулика. Помислих си, че преди идването в Крайтън Гифорд едва ли бих съсредоточил цялото си внимание върху толкова обикновено нещо, бързо щеше да ми стане скучно и щях енергично да се заема с нещо друго. Но сега се чувствах признателен за присъствието на птичката и се радвах, че имам възможност да я гледам как се движи, докато е така добра да стои под прозореца. Следях я, без да откъсвам очи, и такова нещо ми се случваше за пръв път в живота.

Отвън се чу шум от автомобилен мотор и гласове откъм входа, но това сякаш ставаше другаде — дотолкова бях погълнат от заниманието си. Пък и каквото и да ставаше, не ме засягаше.

По коридора отекнаха стъпки, спряха пред вратата на стаята и след известно колебание тя се отвори. Може би времето незабелязано беше напреднало и някой идваше да види как съм и да ми предложи чаша чай.

— Артър?

Сепнах се и се обърнах, после скочих, обзет от изумление, съмнение и радост. Стела, моята мила Стела идваше при мен.

На идната сутрин напуснах гостоприемния дом. Автомобилът на господин Дейли ни откара право на гарата. Уредих сметката си в странноприемницата по куриер и повече не стъпих в Крайтън Гифорд. Стори ми се разумно да се вслушам в лекарските съвети — докторът изрично настояваше да не правя нищо, с което да нарушавам все още крехкото си душевно равновесие. Признавам си, че всъщност не исках да видя отново градчето и да се изложа на среща с господин Джеръм или Кекуик, а най-вече — дори отдалече да видя „Тресавището на змиорките“. Всичко това за мен остана в миналото, мислех си, че се беше случило с друг човек. Според доктора трябваше да освободя съзнанието си от преживяното и аз реших да положа усилия. А щом Стела беше редом, значи нямаше как да не успея.

Единственото, за което съжалих, когато напусках това място, беше искрената тъга, че се разделям с обществото на господин и госпожа Дейли. Когато си стиснахме ръцете, помолих Самюъл Дейли да обещае, че ще ни посети в Лондон, където ходеше — както сам каза — един, най-много два пъти в годината. И още нещо — поръчахме да ни запазят кученце, когато Паяк има потомство. Малкият ми другар много щеше да ми липсва.