Сузан Хил - Жената в черно

От мига, когато се качих на двуколката, господин Самюъл Дейли се отнасяше с мен внимателно, грижливо и с безпокойство, сякаш бях инвалид, а щом пристигнахме у тях, усилията му да се почувствам като у дома си и да си почина се удвоиха. Приготвиха ми стая — просторна, тиха стая, с малка тераса, гледаща към градината и равното поле. Веднага изпратиха един слуга до „Гифорд Армс“, за да прибере останалите ми вещи, и след като ми предложиха лека закуска, оставиха ме да спя до обед. Изкъпаха и вчесаха Паяк, след което го доведоха при мене, понеже сме били „свикнали да бъдем заедно“. Кучето доволно легна до креслото ми и по нищо не си личеше, че рано сутринта е преживяло тежко премеждие.

Починах си, но не можах да заспя. Мислите ми продължаваха да са объркани, чувствах, че съм трескав, с опънати нерви. Бях безкрайно благодарен за тишината и спокойствието, още повече защото знаех, че макар да съм сам и никой да не ме тревожи, в къщата и в близките постройки има хора, много хора, заети с всекидневните си задължения, а това ми носеше толкова необходимата увереност, че нормалният свят не се е отклонил от предначертания му път.

Положих големи усилия да не съсредоточавам мислите си върху онова, което се беше случило, но написах едно доста сдържано писмо до господин Бентли и едно по-подробно на Стела, макар че не разказвах всичко, нито си признавах до каква степен съм се разтревожил.

После излязох навън и прекосих няколко пъти огромната морава, но въздухът беше неприятно студен и скоро се прибрах в стаята си. Не срещнах Самюъл Дейли. По пладне дремнах около час и колкото и да е странно, макар че един-два пъти се стрясках и подскачах, след време успях да се отпусна и се почувствах по-освежен, отколкото бях очаквал.

В един часа на вратата почука прислужницата и попита дали желая да обядвам в стаята си, или ще сляза в трапезарията.

— Предайте на госпожа Дейли, че ще сляза — казах аз.

Измих се, вчесах се, повиках кучето и слязох при домакините.

Господин и госпожа Дейли бяха самата любезност. Извънредно загрижени, те настояха да остана у тях още ден-два, преди да се завърна в Лондон. Защото сериозно бях решил да си замина. Нищо не беше в състояние да ме принуди да прекарам още дори миг в „Тресавището на змиорките“. Проявих смелост и твърдост колкото бе възможно, но бях победен — не се страхувах да си го призная и не изпитвах срам. Могат да обвинят някого, че е страхлив, ако избягва всякакви физически опасности, но когато свръхестественото, нематериалното и необяснимото заплашват не само неговата сигурност и благополучие, но и психиката му, най-потайните кътчета на душата му, тогава оттеглянето не е признак на слабост, а е изключително разумно решение.

Въпреки това изпитвах яд — не към себе си, а към онова, което обитаваше „Тресавището на змиорките“. Ядосвах се на необузданото и безумно поведение на онова объркано създание, ядосвах се, че то ми пречеше — както би попречило на всяко друго човешко същество — да си върша работата. Вероятно ме беше яд и на онези хора — господин Джеръм, Кекуик, съдържателя на странноприемницата, Самюъл Дейли — които излязоха прави по отношение на това място. Бях твърде млад и самонадеян, за да понеса поражение. Бяха ми дали добър урок.

След чудесния обед, когато господин Дейли замина за една отдалечена ферма и аз останах да се оправям сам, извадих пакета с книжата на госпожа Драблоу, защото все още изпитвах любопитство към откъслечните сведения, получени от четенето на някои от писмата, и исках да допълня общата картина, пък и си мислех, че това все пак ще ме разнообрази. Трудността се криеше във факта, че не знаех коя е младата жена, подписала писмата като „Дж.“ или „Дженет“ — роднина на госпожа Драблоу, на съпруга й или просто приятелка. Стори ми се обаче най-вероятно тъкмо кръвна роднина да предостави — или да бъде принудена да предостави — незаконороденото си дете за осиновяване от близки, както си личеше от писмата и документите.

Докато препрочитах кратките, развълнувани писма на Дж., ме обзе жал. Пламенната й любов към детето и усамотеният й живот с него, възмущението й, когато първоначално отчаяно се съпротивлява, а после с горчивина се съгласява с направеното й предложение — всичко това ме изпълни с тъга и съчувствие. Едно момиче от бедно потекло, което живее в малко населено място, сигурно би имало по-добра съдба преди шейсетина години, отколкото Дж. — явно дъщеря на заможни родители, отблъсната с изключителна студенина, без изобщо да се обръща внимание на чувствата й. От друга страна, често пъти прислужниците във викторианска Англия са били принудени да подхвърлят или дори да убиват извънбрачните си деца. Дженет поне е знаела, че синът й е жив и има достоен дом.