Сузан Хил - Жената в черно

Отначало усещах твърда земя под краката си и макар че пътеката беше кална, напредвах доста бързо. Студеният вятър, духащ откъм устието, болезнено щипеше лицето ми, очите ми смъдяха и сълзяха, та се наложи да ги избърша, за да виждам къде тичам. Сега Паяк шумно лаеше. Явно се страхуваше, но не беше изчезнал. Подвикнах му, за да го окуража. След малко и аз започнах да усещам как лепкавата почва под краката ми става несигурна и мочурлива. По едно време десният ми крак попадна в пълна с вода дупка. Измъчих се, докато го измъкна. Наоколо бе придошла мътна вода, приливът заливаше устието и проникваше чак в тресавищата и вече не вървях, а по-скоро газех. Накрая, почти останал без дъх и пристъпващ с усилие, аз се добрах до кучето. То едва се крепеше на повърхността, краката и половината му телце бяха хлътнали в тинестия водовъртеж. Само заострената му глава оставаше отгоре, докато се бореше и непрекъснато лаеше. На два-три пъти се опитах да прекрача до него, но бързо се отдръпвах назад от страх, че и аз можех да потъна. За съжаление не бях взел пръчка, която да подам на кучето, или кука, с която да закача нашийника му. За миг ме обзе пълно отчаяние — бях сам сред безкрайните тресавища, под гонещите се по небето буреносни облаци, от всички страни ме заобикаляше вода, а всяващата страх къща беше върху единствената суша в радиус от десет мили.

Но понеже съзнавах, че ако се поддам на паниката, положително ще загина, трескаво взех да търся изход и накрая много предпазливо се проснах в цял ръст в тинята, като гледах краката ми да не се изплъзнат от малкото островче твърда почва, почти останах без дъх, протягайки ръце инч след инч, и тъкмо когато кучето щеше да потъне изцяло, с рязко движение успях да го сграбча за врата. Напрегнал се докрай, взех да го тегля и дърпам с неподозирана сила, породена от ужаса и отчаянието ми. След мъчително дълго време, през което и аз, и Паяк се борехме за живота си сред коварните плаващи пясъци, които се опитваха да погълнат и двама ни, и аз усещах, че мократа козина на кучето почти се изплъзва от ръцете ми, разбрах, че ще удържа положението и ще изляза победител. Напрегнах се като струна, за да се измъкна на по-твърда земя, в същия миг тялото на кучето изведнъж се отскубна от тинята, опасната схватка приключи и аз паднах назад, здраво стиснал Паяк. И двамата бяхме мокри до кости. Гърдите ме боляха, дробовете ми сякаш щяха да се пръснат, чувствах ръцете си като измъкнати от раменните стави, което всъщност почти бе станало.

Лежахме насред тресавището и си поемахме дъх, запъхтени и изтощени, и аз се чудех дали изобщо ще мога да се изправя, защото изведнъж ми прилоша и усетих голяма слабост. Горкият Паяк скимтеше ужасено. Галех го по главата и го прегръщах, но освен че беше уплашено, то явно изпитваше и силна болка, понеже едва не го бях задушил от стискане. Но беше жив, жив бях и аз и постепенно топлината от нашите тела и успокоението ни помогнаха да дойдем на себе си. Взел кучето на ръце, като че беше бебе, с несигурни стъпки тръгнах през тресавищата към къщата. Когато оставаха няколко ярда до входа, вдигнах очи нагоре. И на един от прозорците на горния етаж — единствения прозорец, залостен с прътове отвътре, прозореца на детската стая — ми се мярна силует. Беше жена. Онази жена. Гледаше право в мене.

Паяк скимтеше в ръцете ми и от време на време кашляше задавено. И двамата неудържимо треперехме. Никога няма да си спомня как стигнах до затревената площ пред къщата, но в същия миг тишината беше нарушена от познат звук. Идваше отнякъде далече, откъм началото на дигата, която вече се показваше на повърхността, понеже отливът беше започнал. Чувах трополенето на двуколка.

Усетих, че право към очите ми е насочена ярка светлина. Или по-скоро имах чувството, че светлината влиза през очите и се забива в мозъка ми. Опитах се да се извъртя и ми се стори, че главата ми е празна, че сякаш не стои твърдо върху раменете ми, а се носи из въздуха като пух от глухарче.

После снопът светлина изведнъж се отдръпна и когато отворих очи, нормалният свят и обикновените неща в него отново бяха на фокус. Установих, че лежа проснат на канапето в гостната, а месестото червендалесто и загрижено лице на господин Самюъл Дейли се е надвесило над мене. В ръката си държеше джобно фенерче, с което, както се досетих, беше светнал в очите ми, за да ме накара да се свестя, макар и по този груб начин.

Седнах, но тутакси стените започнаха да се местят, сякаш за да ме захлупят, и мигновената слабост ме накара да легна отново. После изведнъж споменът за случилото се нахлу със страшна сила в съзнанието ми: тичането подир кучето през блатистите тресавища, борбата да го спася, появата на жената в черно на прозореца на детската стая, а после и звуците, увеличили страховете ми до степен вече да не се владея, да изгубя свяст и да лежа безпаметен.