Сузан Хил - Жената в черно

Сега, като се изправих неуверено, защото цялото ми тяло се беше схванало и ме болеше от голямото напрежение, най-после усетих, че съм в състояние да се движа и изпитах облекчение, защото, доколкото можех да съдя, поне в момента не ми предстоеше нищо по-неприятно от необходимостта слепешката да стигна до детската стая, за да взема светилника.

Пътешествието, което предприех много бавно и с нарастващ трепет, успя, защото се добрах до креватчето, взех свещника, здраво го стиснах и пипнешком, покрай стените и мебелите, се отправих назад към вратата. Както споменах, въпреки воя на вятъра и пълния мрак тази нощ нямаше повече странни и ужасни събития и в известен смисъл това отговаряше на истината, защото в детската стая бе пусто и тихо, люлеещият се стол не помръдваше и според мене всичко си беше както преди. По онова време не знаех към какво мога да отнеса чувствата, които ме обзеха с влизането в стаята. Не изпитах страх, нито ужас, а безутешна тъга и покруса, мисъл за тежка загуба и осиротяване, безпокойство, смесено с пълно отчаяние. Родителите ми бяха живи, имах брат и много приятели, а и годеница — Стела. Все още бях млад. Вън от неизбежната кончина, сполетяла моите възрастни лели, чичовци, баби и дядовци, поне засега не бях преживявал смъртта на близък човек, не бях страдал от такава мъка и скръб. Но там, в детската стая на „Тресавището на змиорките“, аз преживях чувствата, които съпътстват смъртта на особено скъпо човешко същество, свързано възможно най-близко с душата на опечаления. Чувствах се почти сломен, но също така объркан и озадачен и не можех по никой начин да си обясня защо попаднах в клопката на такова терзание и злощастие. Сякаш в стаята се превръщах в друг човек или поне ме разтърсваха чужди чувства.

Това бе не по-малко странно усещане, отколкото по-явните, видени и чути неща, които се случиха през последните няколко дни.

Когато излязох от стаята, затворих вратата след себе си и останах в коридора, обзелите ме допреди малко чувства се свлякоха от мен като дреха, наметната за кратко върху раменете ми. Върнах се в собствената си кожа, изпитвах своите чувства, отново си бях аз.

С несигурна крачка се прибрах в спалнята, напипах кибрита в джоба на палтото си — бях го прибрал заедно с лулата и тютюна — и най-после запалих светилника. Когато хванах металната паничка, ръката ми се разтрепери, така че жълтото пламъче се люшна несигурно, хвърляйки причудливи сенки върху стените и вратата, пода и тавана, огледалото и кувертюрата. Но все пак си отдъхнах с облекчение и след малко, когато се успокоих, свещта пламна ярко и уверено.

Погледнах циферблата на часовника си. Беше едва три часът и аз се надявах, че свещта ще гори поне до сутринта, но при това лошо време в края на годината сигурно щеше да се разсъмне по-късно.

Седнах в леглото, загърнах се в балтона и четох Уолтър Скот, доколкото се виждаше на оскъдната светлина. Не зная дали свещта угасна, преди първият сив зрак да се прокрадне в стаята, защото в крайна сметка неволно заспах. Когато се събудих, видях водниста, безцветна зора. Нямах настроение и бях кисел. Восъкът от свещта, изгоряла докрай, беше покапал по свещника и оставил само черно петно в средата, а книгата ми лежеше на пода.

Отново се бях събудил от шум. Паяк дращеше и скимтеше край вратата и аз се сетих, че от много часове клетото животно стои затворено. Станах, надве-натри се облякох, слязох и отключих входната врата. Небето сякаш беше отекло, натежало от дъждовни облаци, всичко изглеждаше мрачно, лишено от багри, а в устието се виждаше придошлата вода. Но вятърът беше стихнал, дишаше се по-леко и ми се стори, че е захладяло.

Кучето веднага изтопурка по чакъла откъм острата трева — бързаше да се облекчи, а аз стоях и се прозявах, опитвах се да се ободря и да се стопля, като тропах с крака и се удрях по гърдите с юмруци. Реших да си облека балтона, да си обуя ботушите и да отида на кратка разходка през полето, за да проветря главата си. Но тъкмо се обръщах и се канех да вляза в къщата, когато някъде далече откъм тресавищата чух кристално ясен и чист звук. Някой свиркаше, както се свирка на куче.

Паяк застина за миг, а после, преди да му попреча, преди напълно да схвана какво става, кучето се стрелна сякаш подир заек, притиснало до земята тяло, бързо се отдалечи от къщата и от безопасността на тревата и се понесе към блатистите тресавища. Стоях изумен и слисан, не можех да помръдна, само гледах как дребното телце на Паяк се смалява в безкрайното открито пространство. Не забелязах там да има човек, но наистина чух изсвирване, а не игра на вятъра. И въпреки това мога да се закълна, че не изсвири човешка уста. После, още докато гледах, видях, че кучето се спъна, забави бяг и накрая спря. Ужасен осъзнах, че затъва в тинята и се мъчи да се удържи на повърхността, но тресавището го дърпа надолу. Затичах се, както не бях тичал през целия си живот, забравил за собствената си безопасност, изгубил надежда да помогна на храброто и умно малко създание, което ми носеше такава утеха и разведряваше мрачната обстановка.