Сузан Хил - Жената в черно

Нямам представа колко дълго останах там, обзет от страх, разтреперан и напълно озадачен. Изгубих чувството си за време и за обичайната действителност. През главата ми преминаха разпокъсани, объркани мисли и представи, образи на привидения и на истински злодеи от плът и кръв, картини на смърт и насилие и какви ли не невероятни, свръхголеми опасения. През цялото това време вратата остана отворена и люлеенето продължаваше. Да, люлеенето. Защото най-после схванах какъв беше шумът в стаята или поне на какво ми напомняше. Напомняше ми потропването на дървените подпори на люлеещ се стол, на какъвто седеше моята бавачка редом с леглото ми, и докато сънят ме обореше, тя не спираше да се люлее. Когато пък бях болен и имах температура или се събуждах, стреснат от кошмар, бавачката или майка ми идваха, вземаха ме от креватчето и сядаха с мене на същия люлеещ се стол. Прегръщаха ме и столът ни люлееше, докато не се успокоявах и не се унасях отново. Звукът, който чувах, беше същото потропване от детството ми, от време, от което не си спомнях ясно почти нищо. Този звук обезпечаваше удобство, безопасност, спокойствие и увереност — равномерното, ритмично потропване в края на деня, което ме приспиваше и отекваше в сънищата ми. Звук, който означаваше, че едно от двете ми най-близки същества в този свят е до мене. Както стоях в мрачния коридор и слушах, звукът започна да упражнява върху ми същото въздействие като някога и накрая сякаш ме хипнотизира до състояние на отпуснатост и сънливост, а страховете и напрежението, изпънало тялото ми, започнаха да отслабват. Вече дишах бавно и дълбоко и усещах как топлината се разлива по крайниците ми. Имах чувството, че нищо не може да се прокрадне до мен, за да ме нарани или уплаши, тъй като редом се намира мой защитник и пазител. И всъщност вероятно беше така, вероятно всичко, което научих и в което вярвах като дете по отношение на невидимите небесни духове закрилници, които ме заобикалят, подкрепят и защитават, беше истина. Или пък спомените, събудени от звука на люлеещия се стол ми оказваха толкова положително въздействие и притежаваха такава сила, че надвиха и направо прогониха всичко зловещо и мрачно, будещо страх и безпокойство.

Каквато и да беше причината, аз съзнавах, че вече съм събрал достатъчно смелост, за да вляза в стаята и да погледна в лицето онова, което беше вътре. И преди увереността ми да се разколебае, а опасенията ми да се завърнат, аз прекрачих прага колкото се може по-смело и решително. Веднага посегнах към ключа от стената, но лампата не светна и като насочих фенера към тавана, забелязах, че във фасонката нямаше крушка. Но лъчът на фенера беше достатъчно ярък и силен за целта, която преследвах. Когато влязох в стаята, Паяк глухо изръмжа от единия ъгъл, но не дойде при мене. Бавно и предпазливо огледах обстановката.

Това бе почти същата стая, която току-що си бях припомнил — в нея някога бях чул звука, който най-после разпознах. Намирах се в детска стая. В единия ъгъл имаше креват, същият наглед тесен и нисък дървен креват, в какъвто спях, а до него, обърнат под ъгъл към откритата камина, се виждаше стол-люлка, който или беше същият като в моята стая, или много приличаше на него — с ниска седалка и висока, права кожена облегалка, изработен от тъмно дърво, може би бряст, и с широки, очукани и извити дървени подпори. Докато гледах зяпнал донемайкъде, столът леко се люлееше, но люлеенето постепенно отслабваше, както когато седналият на стола човек вече е станал.

Но вътре нямаше никой, стаята беше празна. Ако някой си беше тръгнал, щеше да излезе в коридора и да попадне на мене, нямаше как да се промъкне, ако не се отместех.

Бързо осветих с фенерчето стените. Виждаше се коминът и огнището, прозорецът беше затворен и залостен с два дървени пръта, както е обичайно за тези стаи, за да предпазят децата от падане. Друга врата нямаше.

Люлеенето намаляваше все повече и повече, докато накрая столът люлка така леко се помръдваше, че това почти не се забелязваше, нито се чуваше тракане. После люлеенето съвсем спря и настъпи пълна тишина.

Детската стая, напълно обзаведена и толкова добре запазена, сякаш обитателят й отсъстваше само за ден-два или беше отишъл на разходка, не навяваше чувството за празнота със застоял, пропит с влага въздух, нито за необитаемост, както другите стаи на къщата. Внимателно и предпазливо, почти затаил дъх, аз се заех да я изследвам. Разгледах леглото — оправено, с чаршафи и възглавници, одеяла и кувертюра. До него видях масичка, а върху нея — дървено конче и светилник с наполовина изгоряла свещ, затъкната право в средата и с вода в купичката отдолу. В скрина и гардероба имаше всекидневни дрехи и бельо, официални дрехи и дрехи за игра на шест-седемгодишно момче, красиви, добре ушити дрехи по модата от детските години на родителите ми, ако можех да съдя по снимките у дома. Мода отпреди шест и повече десетилетия.