Сузан Хил - Жената в черно

Струва ми се, че щях да си стоя така цяла нощ, озадачен и уплашен, или щях да си плюя на петите и заедно с кучето да избягам от къщата, ако не бях чул още един тих звук. Изникна зад гърба ми, не точно зад мене, а някъде откъм предната част на къщата. Оставих заключената врата и разтреперан се придвижих пипнешком покрай стената в спалнята си, насочван от лунния лъч, промъкнал се в мрака на коридора. Кучето тичаше малко пред мене.

В стаята ми нищо не се беше променило — и леглото, и всичко друго си стоеше на мястото. Тогава осъзнах, че звукът не идва от самата стая, а отвън, през прозореца. Вдигнах колкото можах плъзгащата се рамка и надникнах през отвора. Съзрях ширналата се пустош на сребристосивите тресавища и водата в устието с отразяващата се наопаки луна върху огледално гладката повърхност. Не се виждаше нищо друго. Нямаше жива душа. Само като далечен плясък до ушите ми достигна плач, детски плач и аз се запитах дали това не е илюзия, плод на преживяното от мене. Но не. Лек като дъх ветрец набразди водната повърхност, покри я с бръчици, премина през сухите тръстики и изчезна. Това бе всичко.

Усетих нещо топло на пода до мене, сведох очи и видях Паяк, притиснат до крака ми, да го ближе с любов. Когато погалих кучето, разбрах, че се е успокоило — тялото му бе отпуснато, а ушите — клепнали. Ослушах се. В къщата не се чуваше никакъв шум. След малко стигнах по коридора до затворената врата. Паяк радостно дотича и послушно спря редом — може би очакваше да я отворя. Опрях ухо на вратата. Нищо. Пълна тишина. Сложих ръка на дръжката, но се поколебах, понеже отново усетих, че сърцето ми се разтуптява. Няколко пъти поех дълбоко въздух и натиснах дръжката. Нищо не последва, макар че шумът отекна вътре в стаята, сякаш на пода нямаше килим. Натиснах още веднъж дръжката и леко наблегнах с рамо, но вратата не помръдна.

Накрая се прибрах и си легнах. Прочетох още две глави от романа на Скот, макар че не бях в състояние да ги възприема напълно, а после угасих лампата. Паяк отново се беше настанил върху килимчето. Беше малко след два часа.

Дълго време сънят не ме спохождаше.

Първото, което забелязах на следващата сутрин, беше промяната във времето. Щом се събудих малко преди седем, усетих, че въздухът е натежал от влага и е доста хладно, а когато надникнах през прозореца, едва различих границата между сушата и водата, и между водата и небето, всичките еднакво сиви на цвят. Ръмеше — ниско над тресавищата се беше спуснал плътен облак. Такова време съвсем не действа добре на настроението, а аз се чувствах уморен и изнервен от изминалата нощ. Паяк обаче чевръсто и весело се спусна по стълбите и скоро аз стъкнах огъня в камините, напалих банята, изкъпах се, закусих и постепенно денят ми се стори като всеки друг. Дори се качих на горния етаж и отидох до затворената стая, но отвътре вече не се чуваше странният звук. Не се чуваше нищо.

В девет часа излязох навън, качих се на велосипеда и като въртях усилено педалите, за да развия добра скорост по дигата, стигнах по пътя през полята до Крайтън. Паяк тичаше подире ми и току се отклоняваше, за да порови в някоя падина или да подгони някое животинче, което се мяркаше край пътя.

Помолих жената на съдържателя да напълни кошницата с продукти и допълнително купих храна от бакалина. И с двамата, както и с господин Джеръм, когото срещнах в една уличка, размених няколко думи и закачки, без да спомена каквото и да е за „Тресавището на змиорките“. Денят, колкото и да навяваше униние дъждовното време, отново ми вдъхна кураж и решителност и заличи зловонните изпарения на нощта. При това се беше получило сърдечно послание от Стела, пълно с мили въздишки на съжаление, че не сме заедно, и с гордост заради оказаното ми доверие, и с тези топли думи в писмото, прибрано във вътрешния ми джоб, аз подкарах велосипеда назад към тресавищата и къщата, като си свируках през целия път.

Макар че още нямаше пладне, наложи се да запаля повечето лампи в къщата, понеже се смрачи и не можех да работя на слабата дневна светлина, дори ако седях до прозореца. Погледнах навън и забелязах, че лекият дъждец се е засилил, облаците са вече като пелена, така че се виждаше само до обраслите с трева брегове, а по-късно следобед всичко се сля в мъгла. Тогава започнах да изпитвам леко безпокойство и реших, че ще си събера багажа, за да пренощувам по-удобно в града. Отидох до външната врата и прекрачих прага. Тутакси влагата полепна по лицето и дрехите ми като тънка паяжина. Вятърът се беше засилил, плющеше откъм устието и ме пронизваше до кости с мразовития си дъх. Паяк изтича няколко ярда напред, после се спря и ме погледна разколебан, без желание да се разхожда надалече в такова мрачно време. Развалините и стените на старото гробище не се виждаха — ниско спусналият се облак и мократа мъгла ги скриваха от погледа. Не виждах и дигата — не само заради времето, а и защото приливът я беше залял изцяло. Едва късно през нощта водата щеше да се оттече. Значи не можех да се прибера в Крайтън Гифорд.