Сузан Хил - Жената в черно

Отделих писмата, за да ги прегледам по-късно. Всичко друго беше за изхвърляне. От време на време, за да разсея скуката, поглеждах през широките прозорци към тресавищата, все още без следа от сянка по тях, притихнали и красиви на светлината от есенното слънце. Приготвих си обед от шунка и хляб, пих бира, а по-късно, малко след два, повиках Паяк и излязохме навън. Чувствах се много спокоен и весел, малко отегчен, но в никакъв случай не и нервен. Всъщност всички ужасии и привидения от първото ми идване в къщата се бяха изпарили заедно с мъглата, която тогава ме обгърна. Въздухът беше все така прохладен и свеж и докато обикалях край „Тресавището на змиорките“, от време на време хвърлях пръчка, кучето щастливо я догонваше и ми я донасяше, а аз дълбоко дишах и нищо не ме притесняваше. Осмелих се да стигна дори до развалините на гробището, където Паяк току се губеше из дупките в търсене на въображаеми зайци, ровеше като луд с предни лапи, а после възбудено се стрелваше надалече. Не видяхме никого. По тревата не премина дори сянка.

Известно време разглеждах старите надгробни камъни и безуспешно се мъчех да разчета някое име, докато не се озовах на мястото, където видях жената в черно последния път. Там, върху надгробния камък, който — бях сигурен — преди стоеше изправен, защото непознатата се облягаше на него, ми се стори, че различавам името Драблоу. Буквите бяха покрити със сол, която сигурно влажният въздух в продължение на години е донасял от устието през студените зимни дни.

„В па… на скъ…

… нет Драб…

… 190…

… на X…

… иъл… лоу Род…“

Спомних си думите на господин Джеръм, че Драблоу са погребвани не само край черквата в града, но и в семейно гробище, което отдавна не се използва, така че сигурно тъкмо тук почиваха прадедите на рода. Положително обаче сега от тях бяха останали само стари кости, нямаше никого и нищо, затова съвсем не ме беше страх и не се вълнувах, като наблюдавах обстановката, за разлика от миналия път, когато мястото ми се видя мрачно, тайнствено и зловещо, но сега разбрах, че то просто навява меланхолия, защото всичко се руши и там почти не стъпва човешки крак. Преди сто или повече години из това гробище биха бродили романтично настроени поети, търсещи вдъхновение, за да съчиняват сладникаво тъжни стихове.

Прибрахме се в къщата с кучето, защото захладя, и преди отново да се заема с убийствено тъпите книжа, аз прерових лавиците в салона и си избрах четиво за вечерта — роман от сър Уолтър Скот и томче със стиховете на Джон Клеър. Отнесох книгите на горния етаж и ги оставих на нощното шкафче в малката спалня, където реших да преспя, защото беше в предната част на къщата, изглеждаше по-топла от големите спални и се надявах, че ще е и по-уютна. От прозореца се виждаше и част от тресавището далече от устието, а с известни усилия — и дигата „Деветте живота“.

Продължих да работя. Вечерта напредваше и се стъмни, затова запалих всички лампи, спуснах завесите и от бараката, която открих навън до вратата на кухнята, пренесох още въглища и дърва за огъня.

Купът ненужни хартии растеше в контраст с няколкото пакета, които отделих, за да прегледам по-внимателно. Празната кутия се препълни, а аз продължавах да мъкна други кутии и чекмеджета, пълни с книжа, които намирах из къщата. При тази скорост щях да свърша най-много след ден и половина. Изпих чаша херес и си приготвих доста скромна, но приятна вечеря, която споделих с Паяк, а после, уморен от усилния ден, за последен път обиколих къщата, преди да заключа.

Цареше тишина, нямаше дори и лек ветрец. Почти не чувах и бавно прокрадващия се прилив. Отдавна всички птици се бяха скрили от нощта. Безмълвните тресавища тъмнееха и се простираха надалече в продължение на много мили.

Разказах събитията или по-скоро липсата на събития от този ден в „Тресавището на змиорките“ толкова подробно, колкото си ги спомням, за да подчертая, че тогава бях спокоен и разсъждавах съвсем трезво. Вече не се сещах за странните явления, които толкова ме изплашиха и притесниха. Помислех ли си за тях, просто — образно казано — свивах рамене. Не се случи нищо повече, не ме сполетя беда. Денят и вечерта преминаха без особености, скучно и монотонно. Паяк беше чудесен другар и изпитвах благодарност, като чувах как тихо диша, а понякога тича наоколо и дращи с нокти из голямата пуста и стара къща. Бях обзет най-вече от чувството на досада и от известна апатия, съчетани с желанието да приключа работата си и да се завърна в Лондон при милата Стела. Наумих си да й кажа, че щом заживеем в свой дом, ще трябва да си вземем куче — по възможност малко, като Паяк. И дори реших да помоля господин Дейли, ако някога Паяк има потомство, да ми запази едно от кутретата.