Сузан Хил - Жената в черно

Свирнах на кучето, което с радост тутакси дойде при мене, и после се върнах към книжата на госпожа Драблоу. Досега бях намерил само един интересен тъничък пакет с документи и писма и реших да ги прочета за разнообразие по-късно, след вечеря. Дотогава прехвърлих още няколко ненужни купчини хартия. С доволство поглеждах към вече опразнените кутии и чекмеджета, но видът на все още пълните, които не бях пресял, ме обезсърчаваше.

Първият пакет писма, привързан с тясна виолетова панделка, бяха с един и същи почерк и датираха от месец февруари преди шейсет години до лятото на следващата година. Отначало бяха изпращани от едно имение в селище, което според наученото от картата се намираше на около двайсет мили от Крайтън Гифорд, а по-късно — от Шотландия, от къща в околностите на Единбург. Всички обръщения бяха „Мила моя“ или „Скъпа Алис“, в по-голямата си част подписани с инициала „Дж.“, а понякога и с цялото име — „Дженет“. Писмата бяха кратки, звучаха непосредствено и с голяма доза наивност и в тях ставаше дума за трогателна, макар и не изключителна история. Кореспондентката — млада жена, вероятно роднина на госпожа Драблоу, беше неомъжена, но с дете. Отначало живеела в дома на родителите си, но по-късно се преселила другаде. За бащата на детето не се споменаваше почти нищо, освен на две места с инициала „П“: „П. няма да се завърне тук“ и „Мисля, че са изпратили П. в чужбина“. Родила сина си в Шотландия, жената винаги пишеше за детето си с отчаяна любов и привързаност. Няколко месеца след това не се беше обаждала, но при възобновяването на кореспонденцията отначало в писмата се долавяше страстно негодуване и протест, а по-късно — тиха, дълбока горчивина. Насилваха жената да остави детето си за осиновяване, но тя беше отказала и непрекъснато повтаряше, че „никой няма да ги раздели“. Пишеше: „Той ми принадлежи. Защо да се отказвам от нещо, което е само мое? Няма да го дам на чужди хора. Ще убия и него, и себе си, преди това да се случи“.

После тонът се променяше.

„Какво друго ми остава? Напълно безпомощна съм. Ако го вземете вие с М., няма да ми бъде толкова тежко.“ И отново: „Такъв ми е бил късметът“. Накрая на последното писмо обаче беше изписано нечетливо със ситни букви: „Обичайте го, грижете се за него като за свое дете. Но той е мой, мой и никога няма да ви принадлежи! Ох, простете ми. Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Дж.“.

В същия пакет имаше и съставено от адвокат обичайно свидетелство, според което Натаниъл Пиърстън, син на Дженет Хъмфри, бе осиновен от Морган Томас Драблоу, живеещ в „Тресавището на змиорките“ край Крайтън Гифорд, и от Алис, неговата съпруга. Към свидетелството имаше прикрепени още три документа. Първият беше препоръка от някоя си лейди М. от Хайд Парк Гейт за бавачката на име Роуз Джъд.

Прочетох го, сложих го настрани и посегнах към следващия документ, представляващ прегънат лист, когато изведнъж вдигнах очи, стреснат от някакъв шум.

Паяк стоеше до вратата и ръмжеше глухо, както предишната нощ. Погледнах го и видях, че целият е настръхнал. Един миг останах неподвижен, скован от страх. После си спомних решението си да не се крия от призраците в „Тресавището на змиорките“, а да ги срещам лице в лице, защото бях сигурен — поне на дневната светлина — че колкото повече бягам от тези неща, толкова по-близо те ще идват до мене и ще ми вървят по петите, а силата им да ме измъчват ще нарасне. Затова оставих книжата, станах и отидох да отворя вратата на малката гостна, където седях.

Паяк мигом излетя като стрела от стаята, сякаш гонеше заек, и с ръмжене се насочи към стълбището. Чух, че мина по горния коридор, после спря. Беше стигнал до заключената врата и дори от мястото, където стоях, отново чух странния тих и ритмичен звук: трак-трак — и тишина, трак-трак — и тишина, трак-трак…

С намерението да вляза най-после в онази стая и да разбера от какво е шумът, аз обиколих кухнята и килера да потърся тежък чук, длето или друг инструмент, подходящ за разбиване на вратата. Но не намерих нищо и понеже си спомних, че в бараката отвън ми се мярна хубава брадва, взех фенера и излязох навън.

Все още имаше лек воал от ситен, ръмящ дъждец, но това съвсем не приличаше на пълзящата, гъста мъгла от онази нощ, когато минах по дигата. Беше тъмно като в рог — нито луната грееше, нито се виждаха звезди, и аз се спъвах по пътя към бараката, макар че носех фенер.

Едва когато открих брадвата, на връщане към къщата отново чух шума и щом го чух — толкова наблизо, че сякаш източникът му бе само на няколко ярда от къщата, — вместо да продължа напред, аз се обърнах и бързо отидох до парадния вход, където очаквах да посрещна неканения посетител.