Сузан Хил - Жената в черно

Щом стъпих на чакъла, насочих светлината от фенера към обгърнатата от мрака дига. Оттам долиташе тропотът на конски копита и скърцането на двуколка, но не видях нищо. После неволно извиках, понеже осъзнах, че не иде посетител, че поне не става дума за истински, жив посетител, за Кекуик например. Сега тропотът се чуваше от друга посока — кончето и двуколката бяха слезли от дигата и се носеха към тресавищата.

Стоях страшно изплашен и напрягах слух, за да определя дали по нещо в шума, идещ от забулената в мрак далечина, мога да се уверя, че това не са призраци. Но не установих нищо такова. Ако беше светло и можех да изтичам натам, сигурно щях да стигна до коня и двуколката, за да се кача на капрата и да видя кочияша. Но сега не можех да сторя нищо, освен да стоя, да стоя като вкаменен с тяло, сковано от ужас, и с душа, объркана от страховити опасения, въображаеми картини и нежелани отговори.

После усетих, че кучето е слязло до мен на чакъла. Стоеше съвсем неподвижно, с наострени уши и гледаше към тресавищата. Сега двуколката се отдалечаваше, шумът от колелата звучеше по-глухо, после се чу плисък на вода, тежко цопване в тиня и пръхтене на мятащо се в безизходица конче. Отново ставаше същото: кончето и кабриолетът бяха попаднали на плаващи пясъци и потъваха ли, потъваха. Настъпи ужасният миг, когато водите се сключиха отгоре им, чу се клокочене, а после над целия този шум, над цвиленето на съпротивляващото се конче прозвуча детският вик, премина в ужасен писък, който бавно заглъхна, задави се и изчезна, докато накрая всичко се успокои.

Не се чуваше нищо освен тихия плисък на вълните и шума на водовъртежа в далечината. Цял треперех, устата ми пресъхна, дланите ме заболяха — бях забил в тях нокти, докато стоях безпомощен и отново чувах в ужасна последователност да се повтарят познатите звуци, както щяха да се повтарят в главата ми хиляди пъти оттогава насетне.

Не изпитвах и сянка съмнение, че кончето, двуколката и детето не съществуват наистина. Бях сигурен, че последното им пътуване към тресавищата и изчезването им в коварните плаващи пясъци не беше станало току-що на стотина ярда от мене в тъмнината. Но бях също така сигурен, че преди време — кой знае преди колко време — една нощ това ужасно нещо наистина се е случило тук, край „Тресавището на змиорките“. Конче, двуколка, кочияш и дете са били погълнати и удавени за миг. Самата мисъл за това, да не говорим за призрачното повтаряне на цялото събитие, непоносимо ме разстрои. Стоях и треперех от влагата и хладния вятър, както и от потта, която бързо изстиваше върху тялото ми.

После, с настръхнала козина и втренчен поглед, Паяк остана няколко крачки назад, леко вдигна предни лапи и започна да вие. Ви дълго, провлечено и с такава мъка, че сърцето да те заболи.

Накрая се наложи да взема кучето и да го внеса в къщата — не искаше да помръдне от мястото си и не реагираше на гласа ми. Телцето му беше напрегнато, явно животното изпитваше безпокойство. Оставих го на пода в антрето и то се сгуши в краката ми.

Странно, но тъкмо уплахата на Паяк ме накара да се овладея — като майка, принудена да се държи храбро, за да успокои разтревоженото си дете. Вярно, Паяк беше куче, но въпреки това се чувствах задължен да го прилаская и да му вдъхна увереност, а по този начин и себе си да окуража и да събера сили. Но след като известно време ми позволи да го галя и милвам, кучето се отскубна от мене, отново наостри уши, изръмжа и се отправи към стълбището. Бързо го последвах, като запалих всички лампи по пътя си. Както и предполагах, Паяк се насочи към коридора на горния етаж със затворената врата в края и аз вече чувах шума — познатия вледеняващ душата шум, който ме измъчваше, защото не можех да разбера на какво се дължи.

Когато завих зад ъгъла, бях се задъхал и сърцето ми лудо биеше. Но ако се боях от случилото се досега в къщата, когато стигнах края на късия коридор и видях онова, което се появи пред очите ми, страхът ми нарасна неимоверно. За миг помислих, че ще умра, че вече умирам, защото не е възможно човек да понесе такъв потрес, да обезумее от страх и да остане жив, да не говорим, че в такъв случай би изгубил разсъдъка си.

Вратата на стаята, откъдето се чуваше шумът, вратата, която беше толкова здраво залостена, че не успях да я разбия, вратата, за която нямаше ключ, сега беше отворена. Широко отворена!

Стаята бе потънала в пълен мрак. Само в първите един-два ярда до прага, където мъждивата крушка от външната площадка хвърляше малко светлина, се виждаше лъскава, кафява подова настилка. А отвътре се чуваше както шумът — сега звучеше по-силно, заради отворената врата — така и сумтенето на кучето, което нервно обикаляше в тъмното и душеше ли, душеше.