Сузан Хил - Жената в черно

„Почивай в мир!“ — помислих си аз, но клетникът не можеше да намери покой.

След известно време станах, наканих се да сляза в кухнята, да си направя чай, да стъкна огъня, да седна пред камината, като се помъча да заглуша в съзнанието си гласа от тресавищата, за който не можех да сторя нищо, за който никой не бе смогнал да стори нищо в продължение на… на колко ли много години?

Когато излязох на площадката, Паяк веднага тръгна подире ми и едновременно се случиха две неща: имах чувството, че в същия миг някой мина покрай мене, слизайки по стълбите на път за една от стаите, и точно тогава къщата бе връхлетяна от такъв порив на вятъра, че сякаш се разклати из основи от силата му и всички лампи угаснаха. Не си бях направил труда да взема фенера от масата до леглото и сега стоях в плътната тъмнина, за миг изгубил представа къде се намирам.

И кой беше минал покрай мене, кой беше влязъл в къщата? Не видях никого, не усетих нищо. Нищо не помръдна, не ме докосна чужда дреха, въздухът не се раздвижи, не чух дори стъпки. При все това бях абсолютно сигурен, че някой мина наблизо и тръгна по коридора. По късия, тесен коридор, водещ към детската стая, чиято врата отначало бе здраво залостена, а после неизвестно защо се отвори.

За миг взех да си внушавам, че в къщата наистина има някой, че в нея живее човешко същество, което се крие в загадъчната детска стая и излиза нощем да си вземе храна и вода и да глътне чист въздух. Може би беше жената в черно? Дали госпожа Драблоу не беше приютила някоя своя остаряла сестра, отшелничка или храненица, дали след смъртта й не бе останала нейна полудяла приятелка, за чието съществуване никой не знаеше? Из съзнанието ми се въртяха всякакви безумни, несвързани фантазии, докато отчаяно се мъчех да намеря разумно обяснение за чуждото присъствие, което бях усетил. Скоро обаче ги отхвърлих. В „Тресавището на змиорките“ просто не живееше никой освен мен и кучето на Самюъл Дейли. Който и да беше това, когото и да бях видял и чул да се люлее на стола, който и да беше минал покрай мене сега, който и да беше отворил залостената врата, не беше „истински“. Не, не беше. Но какво значеше нещо да не е „истинско“? В този миг започнах да се съмнявам в собственото си съществуване.

На първо време имах нужда от светлина, затова пипнешком стигнах до леглото си, пресегнах се и най-после напипах фенера. Отстъпих крачка назад, спънах се в кучето, което ми ходеше по петите, и изпуснах фенера. Той с трясък изтрополи на пода и спря някъде край прозореца. Чу се лекото хрущене на трошащо се стъкло. Изругах, но успях на четири крака да стигна до него и да натисна копчето. Фенерът не светна. Беше се счупил.

Малко оставаше да избухна в плач, обзет от отчаяние и страх, от объркване и напрежение, както ми се случваше още в детските години. Но вместо да заплача, аз започнах да удрям с юмруци по дъските на пода в пристъп на силен гняв, докато не усетих как кръвта тупти в дланите ми.

Дойдох на себе си благодарение на Паяк, който взе да закача с лапи рамото ми, а после близна протегнатата ми ръка. Седнах на пода и притиснах топлото телце на кучето, зарадван на присъствието му и засрамен от себе си, но вече по-спокоен и отпуснат, докато вятърът ечеше и ревеше навън, а поривите му отново и отново донасяха до ушите ми ужасния детски писък.

Нямаше да заспя повторно, в това бях сигурен, но пък и не смеех да сляза по стълбите в пълната тъмнина, заобиколен от воя на бурята, с тревожното чувство, че не съм сам в къщата. Фенерът беше счупен. Трябваше да намеря свещ, да си осигуря светлина, дори слаба и мъждукаща, за да се съвзема. Някъде бях видял свещ. Да, на масата до креватчето в детската стая.

Дълго време не можах да събера достатъчно кураж и да мина пипнешком по коридора до тази стая, която — вече съзнавах — по някакъв начин, представляваше фокусът и източникът на всички странни събития в къщата. Не бях в състояние да възприемам каквото и да е, освен собствените си страхове, неспособен бях да мисля решително и свързано, за нищо на света не можех да помръдна. Постепенно обаче открих за себе си истината в аксиомата, че не е по възможностите на човек да остане безкрайно дълго обзет от голяма уплаха. Това чувство или се засилва дотам, че при струпването на все по-ужасни събития и страхове човек престава да се владее, побягва или полудява, или пък постепенно възбудата намалява и уплашеният донякъде поема нещата в свои ръце.

Вятърът все така виеше из тресавищата и връхлиташе къщата, но това в крайна сметка беше природно явление, познато и поносимо, понеже не можеше да ми напакости. Тъмнината оставаше непрогледна и така щеше да бъде още няколко часа, но в обичайния мрак няма нищо, което да накара човек да се бои от извилия се буен вятър. Не се случи нищо друго. Чувството за чуждо присъствие изчезна, отслабналите викове на детето накрая заглъхнаха, а от детската стая в края на коридора не се чуваше звук нито от люлеещ се стол, нито от друго движение. Докато седях на пода, прегърнал кучето, аз бях отправил молитви дано онова нещо, което бе нарушило покоя ми и се намираше в къщата, да я напусне или поне аз да дойда на себе си дотолкова, та да застана до него и да го надвия.