Сузан Хил - Жената в черно

— А двуколката, има ли… двуколка?

— Пред входната врата е.

Зяпнах.

— Е, от време на време се отказвам от автомобила. Когато не бързам, предпочитам да пътувам с двуколката, пък е и много по-безопасно за минаване по дигата.

Схванах колко просто стоят нещата и въздъхнах с облекчение. Значи шумът, който бях чул, е бил от истинска конска кола.

— А ти какво си мислеше? — попита Дейли, като ме гледаше изпитателно.

— И преди чух…

— Какво?

— Чух трополенето на друга… друга двуколка.

— Може да е бил Кекуик — с безизразен глас подхвърли Дейли.

— Не, не!

Изправих се малко по-бавно отпреди и не ми се зави свят.

— Внимавай!

— Сега съм по-добре. Нищо ми няма. Беше като… — Но не довърших изречението, само прокарах ръка по лицето си. — Жаден съм.

— На масичката до теб има кана.

Обърнах се, налях си чаша вода и ненаситно пих, след което се почувствах по-бодър и с недотам опънати нерви.

Господин Дейли схвана това, дръпна се от канапето и седна отсреща на едно кресло.

— Все за тебе си мислех и се притесних — рече накрая той. — Не ми излизаше от ума.

— Колко е часът, рано сутринта ли е? Изгубих представа за времето.

— Да, рано е. Цяла нощ се стрясках. Както ти казах, все за тебе си мислех.

— Странно.

— Какво му е странното? Нищо странно няма. Нищо.

— Прав си.

— И добре, че дойдох.

— Да, наистина. Много съм ти благодарен. Сигурно… Сигурно ти си ме пренесъл тука? Нищо не помня.

— И по-тежки съм носил, а тебе просто те метнах на рамо. Доста си кльощав.

— Много се радвам, че си тук, господин Дейли.

— И никак не грешиш.

— Така е.

— Тия тресавища са поглъщали доста хора.

— Да. Да, вече ми е известно. Насмалко и аз да потъна заедно с кучето. — Изведнъж се сепнах. — А къде е Паяк?

— Ето го. Ще се оправи.

Погледнах накъдето сочеше Дейли и видях, че кучето е на килимчето между двама ни. Като чу името си, Паяк завъртя опашка, но иначе лежеше отпуснат и изтощен, както се чувствах и аз. Тинята по козината му съхнеше на бучки и вадички, а краката му бяха целите в кал.

— Като се съвземеш още малко, ще си събереш багажа и ще си тръгнем — рече Дейли.

— Ще си тръгнем ли?

— Ами да. Дойдох да видя как се чувстваш на това забравено и от Бога място. Видях. Най-добре ще е да те заведа у дома, докато се оправиш.

Известно време не отговорих, само се отпуснах и последователно прехвърлих през ума си събитията от снощи и от сутринта, а стигнах и по-далече — до първото ми посещение в къщата. Съзнавах, че тук витае призракът на жената в черно, а може би и на друг обитател на „Тресавището на змиорките“. Давах си сметка, че звуците от тресавището са издавани от призраци. Но макар тези явления да бяха ужасни и необясними, реших, че ако се наложи, отново ще се срещна с тях, най-малкото защото все по-силно и по-силно желаех да узная чий дух не може да намери покой и тревожи живите, и най-вече — защо, защо ги тревожи. Успеех ли да науча истината, може би щях да сложа край на тази история веднъж завинаги.

Това, което обаче не ми понасяше, беше атмосферата около тези събития, чувството за стаена омраза и злост, за нечия беда, за страшна скръб и печал. Тъкмо това нахлуваше в собствената ми душа и я обсебваше дотам, че ставаше нетърпимо. Благодарих на господин Дейли и казах, че с удоволствие ще му гостувам поне малко, докато дойда на себе си. Но не бях спокоен. Не ми се искаше тайната да остане неразгадана, пък и същевременно съзнавах, че все някога трябва да се довърши работата по преглеждането и отделянето на необходимите документи от книжата на госпожа Драблоу. И точно това казах на Самюъл Дейли.

— А откри ли нещо дотук, господин Кипс? Карта на заровено съкровище например?

— Не. Има купища ненужни неща, главно боклуци, събирани години, между които не се намира почти нищо интересно, а за нещо ценно и дума не може да става. Дълбоко се съмнявам, че изобщо ще имам някакъв успех. Но работата трябва да се свърши, поели сме това задължение.

Станах и се разходих из стаята — проверявах дали краката ме държат и установих, че съм горе-долу устойчив.

— С готовност ще си призная, че в момента доста охотно ще оставя всичко. Има само едно-две неща, които бих искал отново да прегледам, и то от любопитство. Намерих пакет стари писма с прикрепени към тях документи. Късно снощи ги четох и смятам да ги взема със себе си — казах аз.

После, докато господин Дейли обикаляше из долния етаж, спускаше щорите и проверяваше дали навсякъде огънят в камините е угасен, аз най-напред отидох в стаята, където работех, и взех пакета писма, а след това тръгнах към спалнята да си събера багажа, който беше малко. Вече не изпитвах никакъв страх, защото поне засега напусках „Тресавището на змиорките“, а и присъствието на едрия господин Самюъл Дейли ми вдъхваше увереност. Не знаех дали ще се завърна, но ако го сторех, положително нямаше да дойда сам. Чувствах се напълно спокоен и когато стигнах до края на стълбището и се обърнах да вляза в малката спалня, струваше ми се, че снощните събития са станали в далечното минало и могат да ми навредят колкото някой изключително неприятен кошмар.