Сузан Хил - Жената в черно

После се заех с останалите документи, приложени към писмата. Това бяха три смъртни акта. Първият — на момчето, Натаниъл Драблоу, шестгодишен. Причина за смъртта: удавяне. Според следващия подобен документ, носещ същата дата, и Роуз Джъд се беше удавила.

Побиха ме тръпки, неприятното усещане започна от стомаха, мина през гърдите и стигна до гърлото ми, така че или щях да повърна, или да се задавя. Но това не стана. Изправих се и започнах да крача из стаята, възбуден и притеснен, стиснал в ръка двата омачкани листа хартия.

След време се насилих да погледна и третия документ. Този смъртен акт обаче беше съставен дванайсет години по-късно.

Беше на Дженет Елайза Хъмфри, неомъжена, трийсет и шест годишна. Като причина за смъртта й се сочеше „сърдечна недостатъчност“.

Тежко се отпуснах на креслото, но бях прекалено възбуден, за да остана дълго на едно място, затова повиках Паяк и отново излязох навън. Ноемврийският следобед вече клонеше към сумрак, макар че беше още рано. Отдалечих се от къщата. Прекосих градината, минах край оборите и конюшните, после тръгнах през стърнищата. Разходката ме ободри. От всички страни ме заобикаляше само голо поле с изорани кафяви бразди, ниски живи плетове и някой и друг бряст с голи клони, пълни с гнезда от врани, от които грозните черни птици току излитаха шумно и с грак кръжаха в оловносивото небе. Над полето задуха хладен вятър, понесъл тежки капки дъжд. Паяк беше доволен, че е навън.

Докато се разхождах, мислите ми бяха съсредоточени върху току-що прочетените документи и историята, научена от тях, вече се изясняваше и придобиваше завършеност. Почти случайно бях разгадал тайната — или поне по-голямата й част — разбрах коя е жената в черно и бях намерил отговор на много други въпроси. Но макар че сега знаех повече, вместо да ме задоволи, откритието ме разстрои, обезпокои и уплаши. Знаех, а сякаш не знаех, бях озадачен и всъщност нямах задоволително обяснение. Нима такива неща съществуваха? Вярвах в призраци, колкото вярва всеки млад човек със здрава психика, солидно образование, средна интелигентност и склонност да възприема живота такъв, какъвто е. Но нали бях видял призраци? Едно събитие отпреди години — при това ужасно и трагично — вместо да остане в миналото, кой знае защо непрекъснато отново се случваше, повтаряше се в някакво измерение извън действителността. Двуколката, возеща шестгодишното момче Натаниъл, осиновено от господин и госпожа Драблоу, както и бавачката му, се беше отклонила в мъглата, слязла от безопасния път и тръгнала към тресавищата, където плаващите пясъци, тинята и придошлата в устието вода я погълнали. Детето и бавачката се бяха удавили, сигурно и кончето ги беше последвало заедно с кочияша. А кой знае как и колко често цялата случка, вече с призраци от света на сенките, или споменът за нея, отново и отново се разиграваше. Сега обаче нищо не можеше да се види, а само се чуваше.

Единственото, което всъщност знаех, беше, че Дженет Хъмфри, майката на момчето, е починала след тежка болест дванайсет години след сина си и че двамата са погребани в изоставеното порутено гробище край „Тресавището на змиорките“, че детската стая е запазена в някогашния си вид, непроменена — с креватчето, дрехите и играчките, и че призракът на майката броди наоколо. Нещо повече — невероятната сила на нейната скръб и печал, заедно с насъбраната омраза и желанието за отмъщение се бяха просмукали дори във въздуха.

Именно това ме безпокоеше: неудържимите чувства, които според мене притежаваха енергия, с която да пакостят. Да пакостят, но на кого? Нали всички, свързани с историята, вече бяха мъртви? Вероятно покойната госпожа Драблоу е била последната от тях.

Започнах да усещам умората и тръгнах да се връщам, но макар да не намерих решение на въпроса — може би защото обяснение не съществуваше — не бях в състояние да мисля за друго и през целия обратен път се притеснявах, а когато се прибрах в тихата стая, продължих да се измъчвам, вперил поглед във вечерния мрак.

Докато удари гонгът за вечеря, аз стигнах до такава степен на възбуда, че си наумих да разкажа на Самюъл Дейли всичко от игла до конец и да науча от него онова, което знае или е чул някога по въпроса.

Сцената беше като предишната: бяхме в кабинета на господин Дейли, седяхме на удобни дебели кресла, с питието и чашите на масичката помежду ни. След поредната прекрасна вечеря аз се чувствах значително по-добре.

Тъкмо бях стигнал до края на историята. Господин Дейли ме изслуша, без да ме прекъсва, обърнал лицето си настрани, докато аз отново преживявах, макар и изумително спокойно, събитията от краткия ми престой в „Тресавището на змиорките“ до мига, когато той ме бе намерил в безсъзнание рано тази сутрин. Споделих с него и заключенията си, направени след прочитането на пакета с писма и на смъртните актове.