Сузан Хил - Жената в черно

Имаше обаче един последен въпрос, който исках да задам, макар че ми беше трудно да отворя дума за това. Но когато Стела се отдалечи и не можеше да ме чуе, погълната от разговор с госпожа Дейли, която бе успяла да предразположи с присъщата си сърдечност и топлота, аз не се удържах и запитах:

— Трябва да ми кажеш… — Самюъл Дейли ме стрелна с очи. — Онази нощ ти ми каза — продължих аз, като поех дълбоко въздух, за да се успокоя, — че в такъв случай в Крайтън Гифорд винаги умира дете.

— Да.

Не можех да продължа, но изражението ми беше достатъчно красноречиво. Знаех, че отчаяното ми желание да узная истината е изписано по лицето ми.

— Няма нищо — побърза да каже Дейли. — Нищо не се е случило…

Бях сигурен, че щеше да добави „засега“, ала се въздържа, затова го добавих вместо него, но той замълча и само поклати глава.

— Моля се на Бога това да не стане — рекох аз. — Дано веригата да се е скъсала… Дано силата й да е към своя край… Дано тази жена изчезне… И аз да съм последният, който я е видял.

Дейли стисна рамото ми, за да ме успокои.

— Да, да, имаш право.

Повече от всичко на света исках това да е така, защото смятах, че времето, изминало откакто видях жената в черно — призрака на Дженет Хъмфри — е достатъчно дълъг период и положително може да послужи за доказателство, че проклятието е спряло да действа. Бях срещнал нещастна, безумна, злочеста жена, умряла от мъка и печал, обсебена от омраза и желание за мъст. Горестта и озлоблението, които я караха да отнема децата на други майки, защото е изгубила собствената си рожба, бяха разбираеми. Разбираеми, но непростими.

Мислех си, че никой не можеше да й помогне с нищо, освен, да речем, ако се молеше душата й да намери покой. Госпожа Драблоу, сестра й, която тя бе обвинявала за смъртта на детето си, също беше мъртва и погребана, в къщата вече нямаше никой, а може би най-после призракът щеше завинаги да престане да се появява и ужасните последствия за невинните дечица щяха да спрат.

Автомобилът беше спрял пред входа. Взех си довиждане с господин и госпожа Дейли, здраво улових Стела под ръка и без да се отделям от нея, се качих в колата и се настаних. С въздишка на облекчение, която наподобяваше хлипане, напуснах Крайтън Гифорд.

Моята история е почти към своя край. Остава да разкажа само едно нещо. Но то е такова, че ми струва големи усилия да го опиша. Седя на писалището ден подир ден, нощ подир нощ с белия лист пред мене и не съм способен да хвана перодръжката. При това треперя и плача. Излизам, разхождам се из старата овощна градина и околността на „Монашеската обител“, вървя миля след миля, но очите ми не виждат нищо, не забелязвам нито зверовете, нито птиците, нямам представа дори какво е времето, така че няколко пъти се прибрах у дома мокър до кости и Есме много се притесни. Тя ме наблюдава, чуди се какво има, но деликатността не й позволява да ме разпитва, разбирам тревогата и загрижеността по очите й, усещам опасенията й, когато седим заедно късно вечер. Но не съм в състояние да й обясня каквото и да е, тя няма представа нито какво съм преживял, нито защо съм го преживял, и ще го узнае едва когато прочете този ръкопис, а тогава аз ще съм изминал последния си път и ще се намирам далеч от нея.

Сега обаче най-после събрах кураж и ще използвам силите, останали ми след пресъздаването на този отминал кошмар, за да запиша края на своята история.

Двамата със Стела се завърнахме в Лондон и след месец и половина се оженихме. Първоначално възнамерявахме да изчакаме поне до следващата пролет, но преживяното много ме промени и сега извънредно болезнено усещах как бързо лети времето, затова настоях да не отлагаме нито един радостен миг, и докато съдбата е благосклонна, да използваме всяка възможност и да не се отказваме от нищо хубаво. Защо трябваше да чакаме? Нима имаше друго освен незначителните съображения за пари, собственост и имущество, което да ни пречи да се оженим? Не, нямаше. Затова се оженихме кротко, без много шум и заживяхме в моята тогавашна квартира, като наехме още една стая, предоставена ни най-любезно от хазяйката, а след време, когато се замогнехме, щяхме да имаме и собствен малък дом. Чувствахме се щастливи, както са щастливи всички младоженци, радвахме се, че сме заедно, не бяхме богати, но не бяхме и бедни, намирахме си занимания и с надежда гледахме в бъдещето. Не след дълго господин Бентли ме натовари с повече работа и съответно увеличи заплатата ми. Изрично го бях помолил да не казва нищо за „Тресавището на змиорките“, за имението и за книжата на госпожа Драблоу и нищо не научих — той никога вече не го спомена в мое присъствие.