Ерик Лустбадер - Кървав сняг

След първия изстрел Джак застана между Али и стрелеца, но те вече бяха минали значителна част от полето и бяха далеч за куршумите, които падаха безобидно зад тях. Въпреки това двете ченгета тичаха с всичка сила към тях, сграбчили стоманени палки в ръце, сякаш бяха щафети в някакво състезание. За разлика от своя колега, не си бяха направили труда да извадят оръжията си, а вместо това се бяха съсредоточили в стремежа да намалят разстоянието между себе си и плячката си.

— Никога няма да успеем — извика Аника. — Всеки момент ще бъдем в обсега на пистолетите им.

— Какво предлагаш? — попита Джак.

Преди да успее да реагира, тя забави ход, обърна се и извади оръжието си.

— Продължавайте да тичате! — нареди тя. — Не забавяйте!

Когато Али започна да изостава, на Джак му се наложи да я влачи със себе си.

— Хайде! — подкани я припряно той. — Тя е права.

— Не можем просто да я оставим — изкрещя Али.

— Ако спрем, ще убият всички ни. — Той кимна към фигурата, която спринтираше пред тях. — Този път идеята на Кириленко е правилна.

Зад тях Аника коленичи, подложи ръка под дръжката на пистолета, за да го стабилизира, и се прицели в най-близкото ченге. Лявата й ръка сякаш гореше. Тя пое бавно и дълбоко въздух, за да потисне болката. Ченгетата я видяха да спира и започнаха да я обстрелват, за да отвлекат вниманието й. Пренебрегвайки куршумите, свистящи край нея, тя стреля един път и не улучи. Вторият куршум уцели близкия полицай в гърдите и го накара да се завърти, преди да се строполи. Другият полицай започна да бяга на зигзаг, за да е по-трудна мишена. Той продължаваше да стреля, докато се приближаваше, и принуди Аника да се претърколи, да се изправи пак, за да стреля, и отново да се претърколи.

Али, която гледаше назад, се отскубна от ръката на Джак и се затича към Аника. Тя не обърна внимание на виковете на Джак и на шума от стъпките му след нея. Нито Аника, нито ченгето я бяха забелязали и Али сведе поглед към земята, по която тичаше. След като най-после откри онова, което търсеше, тя забави крачка и вдигна от тревата един камък. Застана здраво на земята с изнесен напред ляв крак и го хвърли с безпогрешна точност. Камъкът уцели полицая в челото. Ударът беше кос, но достатъчен, за да го закове на място. Това даде време на Аника да се изправи на едно коляно, да се прицели и да стреля два пъти в гърдите му.

— Добри ми Риет Меданович — каза дядя Гурджиев, — трябва да знаеш, че докато разговаряме, долу ме чакат двама членове на „Тринадесет“.

— Значи през цялото време си ни разигравал. — Бороньов извади от джоба на сакото си един малокалибрен пистолет. — Предал си ни, както и всичко, за което се борим.

— Не се дръж като идиот, нищо подобно не съм направил — без да му обръща внимание, отвърна Гурджиев. — Наистина ли мислиш, че знаеш причината за съществуването на „Тринадесет“?

— Знам, че се стремят към същото, от което и ние отчаяно се нуждаем, ако искаме да се присъединим към АУРА и отново да се надигнем като дисидентска сила, която Юкин да не може да стъпче или малтретира.

— Тогава не знаеш нищо. Направи услуга и на двама ни и се съсредоточи върху онова, което трябва да сториш. АУРА има нужда от твоя експертен опит и контакти. — Гурджиев застана с гръб срещу прозореца и се облегна на широкия му перваз. — Сега те моля да ми кажеш онова, което искам да разбера — кой е дал нареждания на ФСБ да подпомага Хари Мартин и кой е неговият шеф.

— Да слезем долу и да говорим с посланиците на болката на Батчук — предложи Бороньов.

Гурджиев истински се разтревожи.

— И да дадем да разберат, че си още жив, след всички усилия, които положихме да те „убием“? Това е последното нещо, което ще направим. — Той се отдели от перваза на прозореца. — Откъде идва тази внезапна агресия?

— От връзката ти с Ориел Йовович Батчук. Двамата се познавате отдавна, израснали сте заедно и взаимно сте си прикривали гърба.

Гурджиев беше осенен от внезапно прозрение.

— Тези подозрения не са в твоя стил, Риет Меданович.

— Така ли? А в чий стил са?

— На Каркишвили.

Бороньов го гледаше втренчено, безмълвен като сфинкс.

— Предполагам, че разбираш какво прави той.

— Поставя под съмнение специалните взаимоотношения, които имаш с Батчук.

— Вече обясних това — отсече Гурджиев и в израз на безсилие пъхна ръце в джобовете на сакото си.

— Не, ти нищо не обясни или поне обяснението ти не беше достатъчно задоволително за всички.

— Бъди честен, Риет Меданович…