Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Иззад вратата се чу изстрел и ключалката изхвърча навътре. Сега единственото нещо между тях и служителите в коридора беше столът, който вече се тресеше под натиска, упражняван върху другата страна на вратата.

— Да вървим! — извика Аника и помогна на Али да мине през пролуката, която беше направила.

Джак я последва, а след него и Кириленко. Накрая и Аника се прекачи през прозореца. Тъй като нямаха никакъв друг избор, те се затичаха далеч от сградата по пътя, който ги изведе директно на една от пистите. Един реактивен самолет завиваше от пътеката за рулиране към началото на пистата. Можеха да чуят как двигателите му увеличават оборотите си, за да го ускорят по пистата за излитане.

Зад тях кабинетът, който бяха напуснали, гъмжеше от хора, които викаха и крещяха. Някой стреля и те започнаха да бягат в неравномерен зигзаг, докато излязоха на самата писта. По това време самолетът вече се движеше по бетонната настилка, като набираше скорост с четирите си големи двигателя.

На фона на нарастващия грохот те едва успяха да различат воя на сирената на полицейска кола и когато Джак се обърна да погледне назад, видя и самата патрулка, която се носеше към тях. Бяха толкова близо до приближаващия се самолет, че изгорелите му газове започнаха да ги задушават, и Джак дръпна Али към себе си и по-далеч от най-близкия двигател от външната страна на лявото крило на машината. Наведоха се още по-ниско, докато тичаха тромаво по вибриращия бетон под краката им. От мястото, където се намираха, приближаващият самолет изглеждаше голям колкото жилищен блок.

Полицейската кола увеличи скоростта си и се насочи право към тях. Джак осъзна, че единствената им надежда бе да се движат така, че самолетът да е между тях и преследвачите им, и затова накара останалите да го последват. Векторите на движението им създаваха триизмерни модели в съзнанието му, които се променяха едновременно със смяната на положението им спрямо самолета. Той можеше да види единствения безопасен за тях път. Продължи да тича по бетона, хванал за ръка Али, дори и когато самолетът заплашваше да пресече пътя им. Сега той беше толкова близо, че закриваше почти цялото небе като приближаващ се ураган или торнадо. Беше черен, блестящ и толкова близо над главите им, че вятърът, образуван под долната му страна, режеше като нож.

С наведени глави и торсове, притиснати към коленете, те се сгушиха един в друг, докато бурята ги връхлиташе. Грамадният търбух на самолета премина бързо над главите им. Огромните гуми на двата колесника се въртяха отстрани с такава скорост, че зъбите им затракаха. След това четиримата бяха свободни и отново се затичаха към далечния край на пистата, давейки се от изгорелите газове, изхвърляни от двигателите. Очите им се напълниха със сълзи, а гърлата им бяха болезнено сухи.

Самолетът вече беше излетял от западната писта. Зад една широка затревена ивица имаше стръмен склон, водещ към поле, в далечния край на което се намираше паркингът заедно с обособената част за колите на служителите. Пресякоха ивицата трева и се затичаха надолу по склона, докато самолетът вече се издигаше над летището. Полицейската кола, която беше спряла, за да пропусне огромната машина, беше стигнала до пистата.

Наклонът беше твърде стръмен за автомобила и той спря до затревената ивица, за да могат тримата униформени полицаи да слязат и да се затичат към склона. Те ту се хлъзгаха, ту се пързаляха надолу. Единият от тях падна, изпусна пистолета си и трябваше да се върне, за да го вдигне. След това се изправи и се затича, но тъй като се почувства засрамен, че е изостанал от колегите си, спря, стъпи здраво на краката си, хвана дръжката на своя „Макаров“ с едната си ръка, прицели се в бягащите фигури и стреля, докато пистолетът не се изпразни.

Дядя Гурджиев беше в „кутия“. Само пет минути преди обаждането на Аника той откри, че го следят двама мъже — единият вървеше след него, а другият беше отпред. Това се наричаше „кутия“ — метод за наблюдение, който се използва, когато си убеден, че мишената ти притежава високи умения да се изплъзва от следене.

Беше може би на пет или шест пресечки от улицата пред апартамента си, където застреля двамата наемни убийци на Измайловската. Арсов нямаше да е доволен, но недоволството му беше последното нещо, което безпокоеше Гурджиев. Не можеше да се справи по същия начин с двамата мъже, които му бяха направили „кутията“, защото те не бяха гангстери от групировката, а хора на правителството, на Кремъл и на „Тринадесет“ — следователно бяха под прякото командване на Батчук. Възрастният мъж знаеше, че са от „Тринадесет“, защото носеха типичните за агенцията кожени палта. В момента, в който Батчук попита за Аника, след като беше изминал целия път от Москва дотук, дядя Гурджиев знаеше, че тя се е забъркала в ужасни неприятности. Батчук не го питаше често за нея — знаеше, че не трябва да го прави. Всъщност бяха минали няколко години от последния им разговор на тази тема. Може би причината за интереса му бяха двамата й спътници, но Гурджиев се съмняваше в това. Батчук се интересуваше от нея и от никой друг.