Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Кириленко не направи никакво агресивно движение и дори не стана от стола. Само започна да масажира китките си, за да възвърне нормалното кръвообращение в ужасно напуканите си ръце.

Той вдигна глава и каза на Аника с прям тон:

— Предложението ми е следното — ти ще убиеш Мондан Лимонев, а аз ще се погрижа за американеца Хари Мартин, който е изпратен да те открие.

— Чакай малко — намеси се Джак, — мисля, че този филм съм го гледал.

— Да, „Непознати във влака“, знам го. — Кириленко приключи с масажа, за да сложи с наслада поредната цигара в устата си, и след това се наведе напред, за да може Аника да я запали. — Но не се шегувам.

— Ти не беше ли онзи велик детектив, който неумолимо преследва убийците? — попита Аника с разбираем скептицизъм.

— Да, да, естествено, че ще кажеш това. И аз бих го направил на твое място. — Кириленко издуха дима с дълбока въздишка. — През последния половин час ми дойде наум, че и двамата сме били хитро изиграни. Може и да не знам какво става, но съм убеден, че ти не си убила Пленя Макова.

— Опитвахме се да разберем кой го е направил — обясни Джак. — Следата ни доведе до тук.

— И аз така мисля.

— Какво те накара да си промениш мнението толкова бързо? — Очевидно Аника все още бе скептично настроена. — Известен си като непримирим враг на убийците и изнасилвачите — убежденията и чувството ти за добро и зло би трябвало да са непоклатими.

— Вярно е, че мразя престъпниците и че отнемането на човешки живот истински ме вбесява, но още повече мразя грешките. Точно затова за двайсет и двете ми години като ловец на престъпници никога не съм залавял този, когото не трябва. Когато става дума за моите началници, може да съм глух и глупав, но не съм сляп. Наясно съм, че една част от тяхната дейност е престъпна. Налагаше се да не привличам вниманието към себе си и да не се забърквам в неприятности, за да оцелея в тяхната система. — Той махна парченце тютюн от устната си, погледна го за момент и след това го захвърли. — Но предполагам, че това се отнася за всяка система и колкото по-голяма е тя, толкова по-наложително е да не обръщаш внимание на незаконните действия, които се извършват около теб, и толкова по-жизненоважно е да си държиш устата затворена.

— Нелегални действия! — Явно беше уцелил болно място и Аника бе възмутена.

— Виж, аз не съм от хората в дирекцията, които прекарват дните и нощите си във фабрикуване на фалшиви обвинения срещу служителите на легитимни компании и олигарсите по заповед на Юкин и Батчук. Не аз хвърлям невинни хора в затвора, за да гният там до края на живота си. Нито тероризирам жените и любовниците им. Не съм аз този, който опира пистолет в тила им и след това дърпа спусъка.

— Но не правиш нищо, за да спреш това.

— Моля те, нека бъдем реалисти — какво бих могъл да сторя?

— Тогава обясни ми защо го правят.

— Като всеки друг и ти искаш отговори, искаш да знаеш защо хората вършат злини. Но злото не може да бъде обяснено, защото то всъщност е твърде просто и глупаво. Освен това защо би искала да го обясниш, защо е това желание да го изследваш? Не разбираш ли, че енергията, която посвещаваш на тази тема, й дава сила, обосновава я и й придава легитимност, която тя не заслужава? — Известно време той пуши, потънал в мисли и след това вдигна поглед. — Що се касае до мен, егоизмът е най-рационалното нещо, не е ли така? А трябва да признаем, че в днешно време човек не може да живее живота си без някаква форма на рационалност. — Той огледа останалите един по един. — Така че, за да обобщим — аз съм различен от колегите си, защото съм се научил да се приспособявам, когато открия, че греша. Като се има предвид в каква клоака работя, иначе не бих могъл да живея със самия себе си. — След това дълго обяснение той погледна Аника. — Какво ще кажеш за предложението ми?

— Нали не мислиш сериозно да… — обърна се Джак към Аника.

— В идеята му има логика — призна тя. — Има симетрия, която намирам за необикновено привлекателна.

— Аника, наистина…

— Можеш ли да измислиш друг начин, по който да останем живи достатъчно дълго, за да открием кой е убил Рочев?

— Почакай — този път Кириленко се изправи, но в поведението му нямаше нищо заплашително. — Карл Рочев е мъртъв?

Джак му разказа как странното оръжие на убийството ги беше отвело до имението на Магнусен, как бяха открили Рочев, който очевидно е бил измъчван, преди да бъде убит с двете сулици.

Кириленко се готвеше да отговори, когато откъм коридора долетя тропот. След това вратата се отвори навътре.