Докато се разхождаше по брулените от вятъра улици на Киев и влачеше със себе си своята „кутия“ от преследвачи, му се прииска да разбере какво е замислила Аника. Но Батчук беше прав за едно — тя беше твърде предпазлива, за да му разкрие плановете си. Никога не би го изложила на рисковете, които самата тя поемаше. Искаше му се да можеше да я накара да не поема такива рискове, но знаеше, че това е безполезно. Аника беше привърженичка на крайностите — беше го видял в нея още от раждането й. Такава беше същността й и никой, никакви обстоятелства и никакви преживявания не биха могли да променят това. Но имаше и още една причина никога да не се опитва да я разубеди да не живее живота, който си беше избрала — той тайно се гордееше с нея. Гордееше се, че тя е безстрашна, твърда и умна. Вярно, че той я беше учил, но тя самата притежаваше много качества. Човек не може да научи някого да бъде умен, а само как да бъде още по-умен, а що се касае до безстрашието, дядя Гурджиев беше убеден, че то е генетично заложено в нея.
Той вървеше с нормална походка и продължаваше да следи „кутията“, в която беше затворен, като използваше всяка отразяваща повърхност по пътя си — прозорците на магазините и на колите, страничните огледала на паркираните превозни средства. Двамата преследвачи променяха разстоянието, от което го следяха, като понякога позволяваха между тях и мишената им да се вмъкнат хора, за да бъдат възможно най-незабележими.
На този етап нямаше как да им се изплъзне, нямаше време за това. Освен това нямаше проблем те да научат къде отива, дори можеше да се засмеят, когато разберат.
Бордеят се намираше на западния бряг, в Печорски район, в една красиво реставрирана следвоенна сграда с прекрасен изглед към реката, разделяща града почти на две. Гурджиев можеше да се качи с малкия асансьор, но предпочете стълбището, което беше широко и извито, с полиран, ръчно стругован парапет, който беше приятен и солиден на пипане. Когато стигна до третия етаж, беше съвсем леко задъхан, но краката му бяха в чудесна форма. От години не се бе чувствал толкова бодър.
Младото момиче взе палтото и шала му в кабината си в началото на вестибюла. Екатерина се появи и го целуна по двете страни. Беше облечена в един от по-предизвикателните си тоалети, който разкриваше дългите й крака и пищните й гърди. Тя го хвана под ръка и го попита дали е в настроение за обичайното или за нещо по-различно. Говореше на френски, защото това придаваше на заведението й известна аристократична романтичност.
— L’abitude — каза той. — Обичайното.
— Toujours la même fille — отвърна тя с искрена въздишка. — Винаги едно и също момиче.
— Mais une tellement belle jeune fille — отбеляза той. — Но толкова красиво момиче.
Тя го преведе през врата, която отключи с осемцифрена комбинация и с ключа, висящ на врата й.
— Красотата е в очите на гледащия — рече тя, преминавайки на английски, защото това беше израз, който нямаше аналог нито на френски, нито на руски.
Спряха пред една от многото затворени врати, разположени от двете страни на широкия и осветен с въображение коридор.
— Просто не забравяй — прошепна му тя и отърка едната си впечатляваща гърда в ръката му, — че ако някога промениш решението си, трябва само да попиташ.
Той й поблагодари по очарователния си, доста старомоден официален маниер. Почака, докато тя изчезна зад заключената врата в края на коридора, и почука два пъти на вратата пред него. Изчака пет секунди и след това почука още три пъти.
Без да дочака отговор, той отвори, влезе, затвори и заключи след себе си. Намираше се в квадратна, слабо осветена стая с мебели, покрити с жълт и розов кретон. Единственият прозорец гледаше над стръмния, потънал в зеленина бряг към лениво движещите се води на Днепър. Малки деца, — наблюдавани от майките си, тичаха по крайбрежната улица, смееха се и пищяха, а двама влюбени, за които на света не съществуваше никой друг, освен тях самите, стояха, хванати за ръка, и гледаха тъмносивата река.
— Опита ли се да те вкара в леглото си? — попита Риет Бороньов.
— Отново — кимна Гурджиев.
— Да знаеш, че няма да ти вземе пари. — Бороньов изправи като пружина дребното си, но много добре сложено тяло от леглото, на което се бе излегнал с почти замечтан вид. — Много ти е навита.
Дядя Гурджиев си помисли за вдовицата Танова, за нейния чай и прясно изпечен сладкиш и се засмя.
— Тя го прави просто заради предизвикателството.
— Не ми казвай, че се мислиш за твърде стар — цъкна с език Бороньов, — защото няма да ти повярвам.
Читать дальше