Эрик Ластбадер - Кървав сняг

Капри, 1 април

Някой ден всичко свършва. Любов, омраза, предателство. Стремежът към богатство, жаждата за власт, утехата на религията. Накрая всеки се проваля — дори кралете на империи и принцовете на мрака. В тъмнината на своя гроб всеки от нас получава каквото е заслужил.

Успокоен от мисълта, че до този момент има още много време, той се качва в тесния и претъпкан автобус на „Пиацета Витория“ в очакване на шеметното спускане по планинския склон до селцето Капри. Квадратната метална кутия за билети на шофьора е заключена и той не му иска пари за пътуването. В Капри това е местният вариант на стачка срещу ръководството за увеличаване на заплатите. Няма походи и размахване на юмруци, нито разпалени речи. Така тихо, добре обмислено и бавно, какъвто е и самият ритъм на живота на острова, стачката продължава вече три години.

Шосето с две платна, по което автобусът се спуска с пухтене и клатене, е стръмно и с мъчително остри завои. Насрещният трафик профучава толкова наблизо, че камионите сякаш се готвят да целунат автобуса. От едната страна пътят е украсен с ярките разцъфнали клонки на бугенвилиите, а от другата — с гледки от Неаполския залив, който проблясва на слънцето. Понякога в загадъчни ниши в скалата могат да се видят миниатюрни, боядисани гипсови статуи на Дева Мария, окичени с повехнали цветя. Той е виждал откритата фабрика близо до красивото гробище в Анакапри, където се правят тези статуи — бели, неглазирани порцеланови фигури със слепи очи, излизащи от гумените матрици и осеяни с остри ръбове, които трябва да бъдат махнати с нож. Много от пътниците, предимно по-възрастните жени, докосват раменете, челото и гърдите си с кръстния знак, когато автобусът подминава тези свети места, където са били блъснати пешеходци.

Всички оранжеви пластмасови седалки са заети. Между голите колене се подмятат чанти. Горещият полъх на вятъра разрошва дълги коси. Чуват се кратки арии от разговори на италиански и гръмогласната, режеща бруталност на немския език. Дланите се отпечатват върху стъклата, хромираните стълбове за правостоящите са покрити с потна влага. Мълчаливите тела мърдат насам-натам, подвластни на силите на гравитацията. Той стои, загледан през прозореца към безоблачното небе, кобалтовосинята вода, яхтите и туристическите лодки. Вижда претъпкан кораб с подводни криле, който като ятаган прорязва залива откъм Неапол. Чуди се дали не е онзи, който очаква.

Докато наблюдава кораба, му идва наум, че всъщност пристанището Мерджелина е последното истинско нещо, което си спомня. Онзи момент, в който той самият стои изправен на кораба в единайсет часа, докато морският съд плава през залива. Мигът, когато шумният Неапол постепенно се губи в потрепващата мараня на топлия въздух и стръмните склонове на Капри се появяват, сякаш излезли от дълбините на собствената му памет — в този миг той беше навлязъл в земята на изгубеното време. Беше се почувствал като Цезар, когато е гледал същия този скалист бряг преди повече от две хиляди години. И точно тогава високо горе, върху скалите, бе забелязал развалините на вила „Йовис“ и почти несъзнателно се бе пренесъл назад или напред във времето в този дворец от камък и трева с великолепни разрушени бани.

Млад мъж в червено-син бански се възползва от необичайно топлата пролет и скача в тъмната вода от носа на лъскава платноходка от тиково дърво и фибростъкло. За миг се вдигат пръски, след това русата му глава се появява отново и той издухва водата от дългия си римски нос. Маха ентусиазирано към жена с големи слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия, която се появява на палубата. Тя стои с широко разтворени крака. Едната й ръка притиска шапката към главата й, за да не я издуха вятърът. Банският й се състои от три съвсем малки жълти триъгълника.

Още е десет и четирийсет и пет сутринта, а вратът му вече лепне. По гръбнака му пълзи струйка пот. Лицето го сърби. Автобусът се накланя на остър завой и едно тяло се блъсва в неговото. Той долавя леко цитрусово ухание и се обръща, усетил топлината, излъчвана от нечия гола кожа. До него стои момиче от Капри на осемнайсет или деветнайсет години в къса, изнервящо тясна тюркоазнозелена пола и лимоново горнище от ликра без ръкави, което прилича по-скоро на бельо. Проследява идеалната извивка на мургавата й ръка и под нея вдлъбнатината на мишницата й, която води неотклонно погледа към младата й гръд.