Эрик Ластбадер - Кървав сняг

Протяга врат и се оглежда да я открие. Обидата гъргори в гърлото му като рязкото и страхливо ръмжене на изгладняло куче. В главата му отекват унищожително подбраните последни думи на Миа: „Не се безпокой за мен, чукат ме добре.“

Тази жена се движи като морска сирена и го обикаля като гладна луна.

Иска му се Клои да беше дошла, защото това би означавало, че му е простила и ще го приеме отново. Представя си как я забелязва в тълпата, наблюдава я как върви към него. За него би било шок да я види тук — като отворени ръце, които реалният свят протяга към него в знак на прошка. Да, прошка.

Мисли си какво ще каже на Клои, когато й се обади тази вечер — за новото начало, което сега може да постави, за предателството, което ще бъде забравено. Защото е почти сигурен, че Клои никога не би го наранила толкова жестоко колкото Миа. Представя си всичко това като филм, който майсторски монтира, за да пресъздаде мизансцена на предателството. И тъй като всички добри филми са жонглиране с противодействащи си сили, започва да се чуди какво е противоположното на предателството. Отдалечава се от автобуса и тръгва между тълпата от хора. Стъпките му се забързват. Сърцето му бие силно, когато изважда мобилния си телефон. Сега ще се обади на Клои и ще й признае всичко. Ще й каже, че е приключил с това завинаги — като лош сън, останал в миналото. Тя ще разбере. Естествено, че ще разбере.

Вижда онова, което ще се случи, отразено в очите на едно дребно момиче, крачещо срещу него. Вижда го, когато е твърде късно. Все още поглъща ужаса в погледа й, когато тесният местен микробус го удря челно и го убива на място.

Москва, 5 април

Допрял мобилен телефон до ухото си, Джак Макклюр стоеше в хотелския си апартамент и гледаше навън към осветените с дъгови лампи, подобни на луковици куполи на Червения площад. Валеше сняг. Според прогнозите това трябваше да е последният сняг през тази продължителна и мразовита дори и за Русия зима. Червеният площад беше почти пуст. Вятърът вдигаше вихрушки и връхлиташе последните туристи, които вървяха прегърбени и бяха напъхали цифровите си фотоапарати в дългите си палта, за да ги предпазят. Лошото време ги принуждаваше да се върнат в хотелите си, където ги очакваха чаши с горещо кафе, примесено с водка или сливовица. Джак беше пристигнал тук преди една седмица заедно с президентския антураж на пътуване, което беше необходимо от политическа гледна точка, но и културно значимо. По тази причина първата дама и дъщерята на президента също бяха поканени. Пътуването беше уредено — или може би по-точната дума беше „договорено“ — от генерал Ачисън Брент, който беше командвал фланг по време на Войната в Залива. Той беше ветеран с множество награди, а сега, след като се бе пенсионирал, работеше като уважаван военен анализатор за Си Ен Ен и Ей Би Си. Беше на „ти“ с всеки във Вашингтон, който имаше някакво значение. Когато имаше да казва нещо, високопоставените политици и от двете партии го слушаха. Макар че малката студена война с Русия на предишната администрация беше бушувала осем години, генерал Брент беше този, който се бе погрижил да поддържа лична връзка с президента Юкин. Публичната му критика по отношение на твърдата линия на предишната администрация към Русия беше довела до среща на високо ниво между Юкин и бившия президент. Макар от това да не бе произлязло нищо съществено, генерал Брент бе похвален от двете крила в Сената за усилията, които бе положил.

В момента обаче мислите на Джак не бяха посветени на генерал Брент.

През последните минути той не беше произнесъл нито дума по телефона. Шарън също мълчеше. Всеки слушаше дишането на другия, както често правеха, когато лежаха заедно в леглото в къщата на Джак във Вашингтон. Докато Джак продължаваше да слуша на телефона, той си представи как тя се прибира у дома след работа, сваля дрехите си една по една, докато не остане по сутиен и бикини, каквито винаги носеше. Мислено я видя как се мушва в леглото и се дръпва встрани, усещайки със задните си части плитката вдлъбнатина, която отсъстващото му тяло бе оставило върху матрака сякаш за спомен. След това очите й се затварят и тя се унася в сън. Сетне се отпуска още повече. Какво ли сънуваше, когато притворството и слоевете от фалш, изисквани от цивилизацията, се разтопяха в небитието и тя се превръщаше отново в детето, което е била; когато беше сигурна, че никой не я наблюдава или поне че не би могъл да се промъкне зад воала на съня й? Обичаше да си представя, че тя сънува него, но нямаше как да знае дали е така, точно както нямаше как да разбере и коя точно беше тя, макар да познаваше тялото й почти толкова добре, колкото и своето собствено. Въпреки че бе наблюдавал и денем, и нощем дори и най-малките й движения отново и отново.