Эрик Ластбадер: Сирените на Холивуд

Даяна Уитни превключи на по-ниска предавка и навлезе в тесния стръмен завой по западния скат на хълма. Прогнозата за времето се сбъдна и студеният въздух нахлу точно след здрач — прочисти каньоните и хълмовете на Лос Анджелис, като издуха ленивия влажен въздух на изток и препрати смога с мирис на изгоряла гума от долината обратно там, където се образуваше.

Размазаните светлини на града, губещи се далеч в хоризонта, изглеждаха от билото на Бевърли Хилс като сгушени под колоните на палмите и отдалеч сякаш припламваха в мъглявината.

Даяна насочи сребристия мерцедес към средата на криволичещия път и превключи за малко на трета. Вслуша се в гърления рев на ауспуха и си припомни една мисъл на Йън Флеминг: „Тя караше като мъж — с чувствена наслада.“ Или нещо подобно. Мислите й скочиха към Мариън, режисьора на „Хедър Дюел“. Повече от месец и половина работеха над филма и съвсем наскоро се бяха върнали от външни снимки край потопените в слънце хълмове на север от Ница. Мариън, който беше известен със склонността си да внася автентичност във всеки кадър, все пак настоя да заснеме всички вътрешни снимки в Холивуд.

— В студиото мога да контролирам времето, да задържа светлината на небето, да спра вятъра, да направя дъжд — каза й той, когато се върнаха. — На открито зависиш от атмосферните условия. А аз държа да имам контрол над всичко. Ето защо се връщам в Холивуд.

Той ходеше напред-назад, убеждаваше я с енергията на двигател, пуснат на пълни обороти.

— Този контрол обаче е за сметка на част от волята ти. Дойдеш ли в Холивуд, ти си вън от действителността. Колкото повече му се поддаваш, толкова повече той те изсмуква — точно като първокласна курва. И това усещане е толкова приятно, че не ти се иска да свършва.

Даяна си спомни момента, когато Монти, нейният импресарио, за първи път й спомена за този сценарий. „Кралско червено“ тъкмо бе получил отлични отзиви след премиерата. Филмът беше зрелищен, спорен, пълен с режисьорска пиротехника. Но по-важното — това беше първата й главна роля и, както самият Монти отбеляза, повратен момент в кариерата й.

— Мисля, че си готова — каза той на един обяд в „Ма Мезон“ — да надминеш „Кралско червено“.

Заведението бе събрало елита на Бевърли Хилс и тя трябваше да се накланя към Монти, за да го чува сред звънтежа на чаши и глъчта от медени гласове.

— Не че омаловажавам филма. Всяка работа на Джефри Лесър става обект на огромно внимание. Но ми се струва, че тъкмо сега трябва да надскочиш този вид филми, пълни с пукотевица. Трябва да го разбереш. Заринат съм от сценарии за теб.

— Виж ти! — засмя се тя. — Това е друг разговор.

— Много внимавай, Даяна. Сега няма нищо по-лесно от това да ти осигуря участие във филм. Но моето желание е да те предпазя от някоя „боза“. Ако искаш, ела в кабинета ми и ще ти покажа цял куп „бози“. Този град смила сценаристите на кайма. От месеци не съм попадал на нещо смислено.

Даяна, разбира се, долови неговото неизречено „но“, отнасящо се до нея, ала не пожела да му достави удоволствието да я види, че проявява любопитство. Чувстваше се като куче на каишка, знаеше, че това чувство се дължи донякъде на скуката от нейното бездействие, докато в същото време Марк не преставаше да снима политическата си епопея. И това, изглежда, още повече я вбесяваше.

— Не искам — остро рече тя на импресариото си — да чакам цяла година, за да се появи мечтаният от теб митически сценарий. Искам да работя. Иначе ще полудея.

Едва сега Монти се усмихна. А той, помисли си Даяна, имаше изключително пленителна усмивка — широка, озаряваща цялото му лице и, най-същественото, сърдечна. Когато се усмихнеше така, Даяна се улавяше, че му вярва безгранично, защото той умееше да те накара да повярваш, че жестът, който прави, е само заради теб, че за друг не е правил подобен жест.