Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Даяна, Даяна, за бога… ох… за бога, ще ме изслушаш ли?

Не! Тя знаеше, че го бива в приказките, познаваше логиката му, разсъжденията за същността на политическото му становище. Юмрукът й го улучи право в устата; в последния момент кокалчетата на ръката й се извъртяха и златният пръстен с нефрит — беше си го купила като прощален подарък, когато каза сбогом на Ню Йорк и се пресели тук — се заби в долната му устна и разцепи нежната кожа. Бликна кръв.

Марк отскочи настрани, очите му се разшириха от уплаха. В този ужасяващ момент той осъзна, че не е в състояние да я усмири. Даяна отгатна това по изкривеното му тъмно, хубаво лице.

Очите й горяха; тя се пресегна отново към тежката си чанта.

— Изчезвай от тук, кучи сине! — вече не можеше да изрече името му. — Веднага се измитай! И вземи тая… — ритна тя бедрото на момичето, с което го измъкна от транса — със себе си.

Предпазливо, без да откъсва поглед от Даяна, Марк я заобиколи и изправи момичето на крака. То беше слабо, почти крехко, гладката му кожа бе почерняла от калифорнийското слънце. По тялото му нямаше следи от бански костюм и дори в този момент то не прояви никакво чувство за свян. Даяна едва сега го огледа добре и видя, че то няма повече от петнайсет години. Малките му гърди бяха само набъбнали зърна, космите по венериния хълм бяха обръснати.

Стиснал под мишница своите и на момичето дрехи, сякаш на път да си сменя перушината, Марк се опита още веднъж да я заговори, ала Даяна побърза да го отреже.

— Не! Не казвай нищо! Ти беше само един наемател тук. Само наемател и нищо друго. Не желая да чуя нито дума от това, което искаш да ми кажеш. Не може да има никакво извинение… Никакво…

И той се упъти към вратата, като побутваше голото и вече треперещо от студ момиче пред себе си, и се запрепъва в мрака навън към колата си, паркирана встрани от къщата.

Сякаш от дълбините на морето до слуха на Даяна долетя краткото покашляне на мотора, живнал отново. Ехото му обходи върхарите и полека-лека заглъхна. Погледът й проследи от прозореца две рубинени точици, блещукащи като очи на пепелянка в тайнствен отвъден свят, които ту просветваха, ту гаснеха от въздишките на дърветата. Загубиха се в далечината и лимонените отражения на фаровете.

Тя остана неподвижна, заслушана в свистенето ма вятъра в дърветата; чувстваше се като попаднала в друг свят, като морска сирена, заплела се от глупост в рибарска мрежа и извадена от хладните тъмни дълбини над ярката безжизнена повърхност, където всичко е ново, непознато и плашещо.

Отново я побиха ледени тръпки; тя обви с ръце раменете си и хлопна вратата с крак. Кожата й беше настръхнала. Моят дом. Моят дом. Тези думи се въртяха в главата й. Това е мой дом , повтаряше си наум. Тук той беше просто наемател. Един проклет приходящ гост, когото поканих преди година и половина. За да споделя с него… Боже мой! Боже мой!

Тя се извърна от прозореца и тръгна бавно към гостната; спря пред барчето и огледа наредените напитки. Отвори бутилка ром „Бакарди“ и я наклони с такава ярост, че прозрачната течност се разпени в чашата като бурно море. Наля три пръста и погълна рома наведнъж, сякаш беше лекарство. Затвори очи и потръпна. После остави чашата, тръсна глава и бързо излезе от стаята.

Прекоси антрето, нахълта в спалнята, отвори гардероба и свали всички дрехи на Марк на пода, отиде до бюрото и започна да изхвърля останалите му вещи направо върху килима. После натъпка каквото можа в един негов очукан куфар — свидетел, по думите на Марк, на жегата в Ла Пас и на блясъка на Буенос Айрес и го затвори с трясък. Взе го в ръка и с останалите дрехи под мишница закрачи с едри, тромави крачки. Удари пръста на крака си в един стол, изруга и излезе от къщата.

Навън сладко пееха птички й се стрелкаха между върхарите. Оттатък хълма яростно залая куче, усетило може би коварните стъпки на койота. От нечие радио прогърмя рок музика, но веднага бе спряна.

Даяна пое към онази част на хълма, където високата трева бе избуяла, а къпиновите храсти бяха гъсти и бодливи. Вдигна куфара и го претегли на ръка. Той беше неизменният спътник на Марк, докато се е придвижвал от Бирма до Тайланд, а от там, както твърдеше той, на свой огромен риск през границата в забранена Камбоджа. Защото такава беше неговата кауза — да пролива кръв за осакатените и умиращи хора отвъд зората, тъй като отчасти се чувствал отговорен за тяхното страдание и гибел. Но вероятно онова, на което е бил подложен там, подобно на облъчване го е заслепило за други, не по-малко съществени неща, по-близо до дома му. Беше се променил, помисли си сега Даяна, като космонавт, завърнал се у дома след разходка на Луната; съзнанието му се бе изкривило, възприятията му се бяха превърнали в комична пародия на някогашния Марк. Пламъците на някаква незнайна клада го бяха обгорили.