Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Какво ще кажеш — весело продължи Монти, — ако започнеш веднага работа? — и й подаде подвързан в синя папка сценарий.

— Ах, ти, мошеник! — засмя се тя.

Монти й даде срок само една нощ, за да го прочете и на нея й стана ясно защо — искаше да задържи нивото на възбудата.

На закуска в Малибу той я попита:

— Как намираш сценария?

Тя отгатна по лицето му какво мисли. Очите й го загледаха с насмешка.

— Не мога да кажа още. Не съм го дочела.

— По дяволите, Даяна! Нали ти казах да… — но млъкна, като видя как тя тихичко му се присмива. После продължи: — Аха! Значи, ако мога да отговоря на някои твои въпроси, ще ти помогна да вземеш решение.

Тя отпи спокойно от айскафето си, изпълнена с чувство на удовлетвореност.

— Кой е режисьорът?

— Мариън Кларк.

Тя повдигна вежди.

— Имаш предвид англичанина, който постави Стопард на Бродуей преди две години?

Монти кимна.

— Съшият. За онази постановка той получи „Тони“.

— Какво прави тук? — продължаваше да недоумява Даяна. — И то в киното?

Монти сви рамене.

— Явно му се работи кино. И това няма да е първият му филм. Има вече два зад гърба си, но те не се броят. Правил ги е почти без никакви средства. Сега „Туенти Сенчъри Фокс“ влага луди пари в този сценарий.

— Как им е хрумнало да вземат Кларк?

— Ами… — кафявите му очи се отместиха от нейните и се загледаха в месинговия отблясък, който ранните слънчеви лъчи хвърляха върху водите на Тихия океан. Няколко чайки закръжиха една през друга досами водната повърхност, за да си потърсят закуска. — Продуцентът го предложи. Очевидно се е запознал доста по-отдавна със сценария, направил е съществени промени, получил е гаранция от продуцента и го е преправил, в резултат на което… — кимна той с малката си като на птичка глава към Даяна — имаме ето това.

— А продуцентът — предпазливо попита тя — кой е?

Монти потърка нос, после забарабани с вилицата си по дървената маса.

— Е, хайде, Даяна…

— Монти…

Той добре познаваше този неин предупредителен тон и с неохота отвърна:

— Рубънс.

— О, Господи!

Монти трепна от резкия й тон, кокалчетата на пръстите му, впити в ръба на масата сякаш в очакване да последва силен писък, побеляха.

— Този мръсник се опитва да ме вкара в леглото си откакто дойдох тук! И сега ти искаш да работя в неговия филм? Как можеш!

Тя стана, бутна назад стола си, напусна хладния, шумен ресторант и тръгна по мекия пясък. Отдалечи се от сградата. Зад нея сутрешното автомобилно движение свистеше по посока на булеварда Сънсет.

Даяна се наведе, събу обувките си и се отправи към плискащите вълни. Стигна водата и усети разликата в пясъка — тук той беше по-едър и по-хладен. Една вълна обля краката й и погъделичка глезените. Тя потрепери, странно чувство на ужас пропълзя по тялото й при мисълта да работи с Рубънс. Толкова дълго и старателно го бе отбягвала, а ето че сега случаят щеше да ги събере. Даде си сметка, че изля несправедливо гнева си върху Монти и изведнъж я обхвана срам, задето му се разкрещя.

По-скоро усети, отколкото видя приближаващия зад гърба й Монти. Ходенето по плажа не му понасяше — затрудняваше дишането му и той едва си поемаше дъх. Малко късно Даяна се сети, че Монти взема хапчета за сърце.

— Според мен — заговори той тихо, — се правиш на примадона. Това ще бъде ролята на живота ти. Затова…

— Не ми е приятно, когато кроиш планове зад гърба ми.

— Ние с Рубънс сме приятели. Познаваме се от… колко… от десет и повече години. Ако погледнеш нещата обективно, ще осъзнаеш, че предложението е много изгодно за теб, Даяна.

Тя отново кипна:

— Какво знае Рубънс за моите способности? Аз поне знам на какво той се надява.

— Струва ми се, че тук грешиш — рече Монти.

Даяна го прекъсна с едно махване на ръката.

— Нали ти е приятел…

Тя извърна глава от втренчения му — поглед, в нея бушуваха смесени чувства. Рубънс, с жлъч й мина през ума, е името, което отваря всички врати в Холивуд. Но коя ли врата в нея самата отвори то?

На запад, в далечината, небето над Тихия океан заблестя и увисна като театрален декор, което й напомни за трудната битка за роли — от никакви до малки, после до второстепенни.

Слънцето позлати гърбицата на носа й, заблестя в очите й, замъгли тъмновиолетовия им цвят. Чувствените й устни сега бяха плътно стиснати.

Когато пак заговори, гласът й бе нисък и изпълнен със заплаха.

— Аз не съм момиче за всичко. Ако Мариън Кларк ме иска за „Хедър Дюел“, той сам можеше да ти се обади!