Эрик Ластбадер: Кървав сняг

— Кого чувам да си подсвирква? — Звукът от слушалката го върна към действителността.

— Майка ми. Пристигна вчера.

Майката на Шарън никога не го беше харесвала. Не одобряваше брака им и беше казала на дъщеря си, че той ще свърши със сълзи и, разбира се, така и стана. Този неин триумф по никакъв начин не намаля, когато дъщеря й се върна при него. Тяхната дъщеря и нейната внучка Ема беше мъртва, убита при автомобилна катастрофа на двайсетгодишна възраст. Що се касае до майката на Шарън, всичко беше приключило със сълзи, независимо какво щеше да се случи от този момент нататък.

— Джак, кога ще се прибереш у дома?

— Пита ме същото и вчера, и онзи ден.

— И вчера, и онзи ден ти каза, че ще се опиташ да разбереш. — Тя издаде онзи характерен звук, когато езикът се удряше в небцето й. — Джак, какво става с теб? Не искаш ли да се прибереш у дома?

Той заподозря, че нямаше да е толкова настоятелна, ако майка й не беше пристигнала с целия си досаден багаж.

— Когато започнах да работя при Едуард, ти казах…

— Според майка ми не е трябвало да поемаш тази работа и трябва да призная, че съм съгласна с нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако те беше грижа за мен, ако наистина искаше да поправиш щетите, нанесени на нашия брак, щеше да си намериш работа по-близо до дома.

— Шарън, започвам да имам усещането за дежа вю. Не мога…

— Това е отговорът ти на всеки сериозен въпрос — да се шегуваш, нали? Е, аз не мога повече да продължавам така, Джак.

По линията настъпи мълчание. Той не знаеше какво да каже или по-скоро не искаше да каже нещо, за което после да съжалява. Беше странно как затихват личните разговори — как емоциите остават недоизказани и почти изчезват, когато са предавани на дълги разстояния, сякаш самите телефони водят разговора. Може би причината бе в това, че в момента се намираше в чужда за него обстановка и приоритетите му бяха толкова различни от познатите на Шарън неща.

— Не отговори на въпроса ми. — Гласът й прозвуча дрезгаво, сякаш междувременно бе плакала.

— Не знам. Нещо възникна.

— Нещо винаги възниква. — Гласът й се изостри като нож, който току-що е бил наточен. — Но ти точно това искаш, нали? Ти…

Останалата част от саркастичния й отговор беше заглушена от настойчивото почукване по вратата, което бе свикнал да свързва със служителите от Сикрет Сървис.

Той махна телефона от ухото си и се върна обратно в спалнята, която беше едновременно анонимна и потискаща — толкова характерно за онова, което минаваше за съвременен руски стил в обзавеждането. Апартаментът се намираше на последния етаж на голям хотел във формата на буквата Н, чиито леко избелели коридори напомняха на Джак за хотела във филма „Сиянието“. Целият етаж беше заделен за президента Карсън, семейството и антуража му.

Дик Бриджис, началникът на групата от Сикрет Сървис на Карсън, стоеше на прага. Той не направи никакъв опит да влезе вътре, а само безмълвно прошепна думата „ПОТУС“ — съкратеното наименование за президента на Съединените щати, използвано от тайните служби. Джак кимна и в отговор вдигна показалеца си, за да покаже, че му трябва минута. „Веднага“, настоя Бриджис, без отново да издаде звук, и Джак се върна в банята, където водата продължаваше да тече.

— Шарън, Едуард има нужда от мен.

— Чу ли поне една дума от онова, което казах?

— Трябва да тръгвам. — Не беше в настроение да се занимава с глупостите, на които я подучваше майка й.

— Джак…

Той прекъсна връзката. Върна се в стаята, нахлузи обувките си и без да завързва връзките им, излезе в коридора. Президентът Карсън, охраняван от двама агенти, стоеше пред металната врата на пожарния изход, водещ към стълбището, блокирано на долния етаж. Изглеждаха като хора, които току-що са разговаряли помежду си, главите им бяха наклонени една към друга, устните им — полуотворени, и разменяха помежду си свойски погледи. Всички тези дребни детайли подсказаха на Джак, че нещо важно се е случило в този късен час.

Затова той вече беше нащрек, когато Бриджис отвори пожарния изход и всички се събраха на небоядисаната бетонна площадка. Усещаше се някаква непозната миризма на минерали, която беше колкото остра, толкова и неприятна, но поне нямаше подслушвателни устройства.

— Джак, Лойд Бърнс е умрял в Капри преди четири дни — съобщи президентът без предисловие.

Лойд Бърнс беше партийният организатор на Карсън в Сената и в качеството му на такъв смъртта му беше сериозен удар върху президента — щеше да му е трудно да прокарва законите, които бяха от решаващо значение за новата администрация.