Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— А ти беше ли честен с нас?

— Помогнах ви да се устроите — каза Гурджиев, — на теб, на Каркишвили, Маленко и останалите. А сега ти мислиш…

— Каркишвили казва, че това е номер, който си подготвил с добрия си приятел Батчук.

— Това е лудост — възрази Гурджиев. — Не ми казвай, че го вярваш, защото ще ти се изсмея в лицето.

— На този деликатен етап, когато всичко е заложено на карта, всъщност няма значение какво мисля или вярвам аз.

— Разбирам. Има значение единствено онова, в което вярва Каркишвили.

— Мисли каквото искаш.

— О, аз знам какво е сторил той, Риет Меданович, знам го от известно време насам — рече Гурджиев. — Още откакто го взех на борда, той пося семената на недоверието, за да спечели власт да ме измести. Тази тактика е стара като света, но онова, което тя ще постигне, е, че ще ни разедини, а тогава всички ние ще се провалим.

— Той има по-добър план.

— Така казват всички тирани и узурпатори.

Бороньов не се развълнува от думите му или поне не изглеждаше убеден от тях.

— Можем да приключим веднага с всички тези предположения, недоверие и подозрения. Трябва само да слезем долу и да говорим с посланиците на болката.

— Кой е Хари Мартин и за кого работи?

Бороньов го гледа известно време, без да мигне.

— Знаеш на кого трябва да се обадя, за да получа тези отговори.

Гурджиев махна с ръка. Бороньов набра един номер на мобилния си телефон и разговаря за кратко с Каркишвили.

— Добре — завърши той накрая и се обърна към Гурджиев: — Пет минути.

Възрастният мъж се завъртя и се загледа през прозореца.

Хлапетата и техните майки си бяха отишли, но влюбените бяха още там. Може би обсъждаха плановете си за сватба. Гурджиев си помисли, че целият живот е пред тях. Краката започнаха да го наболяват.

Той не се обърна дори когато мобилният телефон на Бороньов избръмча. Миг по-късно по-младият мъж каза:

— Хари Мартин е убиец под прикритие на американската Агенция за сигурност. Работи за генерал Ачисън Брент.

„Господи! — помисли си Гурджиев с нарастваща тревога. — Сега вече знам защо преследва Аника.“ Но когато се обърна отново към Бороньов, лицето му беше ведро и спокойно.

— Нека сега да забравим за слизането ти долу. Юкин и Батчук мислят, че си мъртъв. Трябва да останеш в сянка.

— Това предполага, че ще оставим тези мъже да си тръгнат. — Бороньов вдигна пистолета.

— Искаш да убием хората на заместник-премиера? — попита Гурджиев, а мислите му препускаха.

— Не — отвърна Бороньов и отключи вратата, — искам да наблюдавам, докато ти ги убиваш.

Джак грабна Али през кръста, завъртя я във въздуха и се затича с нея към далечния край на полето, където върху едно възвишение се намираше оградата от мрежа, заобикаляща паркингите. Никой не ги преследваше. Аника тичаше след тях. Когато се изравниха, тя се усмихна напрегнато на Али. От оградата все още ги деляха петдесет метра. Кириленко бързаше нагоре по склона. Когато се изкачи до горе, той се вкопчи в мрежата и започна да се катери. Върху оградата нямаше бодлива тел и той не се затрудни особено да се добере до върха й.

Тримата стигнаха до склона и вече бяха близо до руснака. Изкачваха се нагоре по хълма, когато чуха остър пукот. Тялото на Кириленко се изви назад и той се отдели от оградата. Вторият куршум отнесе част от черепа му и той падна заднешком към тях. Панталоните му се закачиха за мрежата и руснакът увисна на нея с главата надолу. Изпълнените му с ярост очи бяха неподвижно втренчени в тях, а косата му стана черна и лъскава от кръвта, сякаш по нея се стичаше петрол.

Мондан Лимонев сгъна приклада на снайпера СВД-С „Драгунов“. В продължение на двайсет секунди той се любуваше на онова, което беше сторил на Рон Фьодорович Кириленко, чието тяло висеше на оградата като найлонова торба с боклук. Лимонев машинално разглоби лекия „Драгунов“ на направените му от полимери съставни части. Имаше газов затвор, беше по-тих и по-смъртоносен от другите снайпери и се събираше в куфарче, което беше достатъчно малко, за да бъде носено с една ръка — като бейзболна бухалка или щека за билярд. Патроните 7,62х54Р със стоманена сърцевина, с които беше стрелял по Кириленко, бяха нанесли тежки поражения.

В продължение на още десет секунди той усещаше туптенето на кръвта в главата си и чуваше бесните удари на сърцето под ребрата, докато в тялото му се разливаше познатото усещане на въодушевление. Нищо не можеше да го накара да се чувства по-жив, изпълнен с енергия и могъщ от близостта на смъртта. Какво друго беше животът, ако не властта над останалите хора? Той обитаваше света на боговете, които могат да отнемат живота на смъртните с бавно дръпване на спусъка или удар с блестящо острие. Сега със сигурност и родната майка на Кириленко нямаше да го разпознае.