Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Двамата яки и заплашително изглеждащи агенти на „Тринадесет“ чакаха на ъгъла, пушеха лениво, почти не разговаряха помежду си и, общо взето, се държаха така, сякаш притежават целия квартал. Те едновременно видяха Гурджиев да се приближава и ръцете и на двамата се стрелнаха към джобовете на зловещите им черни палта. Гурджиев вече беше насочил пистолета си към тях и поклати глава. Това ги накара да замръзнат за момент и след това да извадят ръцете си, показвайки ги по начин, който при други хора би могъл да бъде разтълкуван като знак, че се предават, или като умиротворителен жест. Дядя Гурджиев беше сигурен, че при тези двамата не е така.

Бороньов, който вървеше зад възрастния мъж, избра точно този момент, за да се покаже. Колкото и добре да бяха обучени агентите на „Тринадесет“, те не успяха да скрият смайването си. Смущението им беше много забавно за олигарха и той се разсмя, наслаждавайки се на крайно обърканото положение, в което бяха попаднали.

В този миг Гурджиев обърна оръжието си срещу него и го застреля от упор в слепоочието. Смехът на Бороньов се превърна в гъргорещо клокочене и после в шокирана тишина, когато той тежко се строполи върху паважа.

Агентите на „Тринадесет“ едва имаха време да осъзнаят случилото се, когато Гурджиев се обърна към тях:

— Занесете този предател на Ориел Йовович Батчук. Кажете му, че Бороньов е подарък от мен. Кажете му и че може да спре да търси Аника Дементиева. Сега разполага с отговора на въпроса какво прави тя тук, в Украйна.

След часовете с висок прилив на адреналин Джак го налегна невероятна умора. Той се облегна на седалката, затвори очи и позволи на вибрациите на колата да го унесат в лека дрямка.

— Татко. Татко, разкажи ми онази история отново.

Той отвори очи, завъртя леко глава и видя, че Ема седи до него. Значи не беше сънувал или пък може би продължаваше да спи.

— Каква история? — Гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше на фона на шума от движението на колата. Освен това Али и Аника разговаряха тихо помежду си.

Ема се беше извърнала леко към него, бе подвила десния си крак, а другият висеше надолу и петата на обувката й удряше седалката.

— За скорпиона и костенурката.

— Разказвал съм ти я толкова много пъти.

— Татко, моля те, разкажи ми я отново.

В гласа й имаше напрежение — някаква настойчивост, която той намери за обезпокоителна, затова й разказа за скорпиона и костенурката, които се срещнали на брега на реката.

— Скорпионът помолил костенурката да го пренесе до другия бряг на реката. „Защо да правя това? — попитала костенурката. — Ще ме ужилиш и аз ще умра.“ „Не мога да плувам — отвърнал скорпионът. — Ако те ужиля, и аз ще умра.“ Отговорът на скорпиона убедил костенурката, която разсъждавала логично, и тя му позволила да се качи на гърба й. Двамата тръгнали да пресичат реката. Когато стигнали до средата, скорпионът ужилил костенурката. „Защо? — изплакала костенурката. — Защо ме излъга?“ „Такава е природата ми“ — отвърнал скорпионът, преди и двамата да се удавят.

— Джак погледна в тъмните очи на Ема, сякаш се опитваше да надникне отвъд булото на живота. — Защо искаше да ти разкажа отново тази история?

— Исках да съм сигурна, че си я спомняш — отвърна тя.

— Как бих могъл да я забравя?

— И аз така си мислех, но предполагам, че имаше нужда да ти я припомня.

— Не те разбирам, скъпа.

— Татко, всички те лъжат.

Той внезапно се напрегна. Стомахът му се стегна на възел.

— Какво искаш да кажеш с това, че всички ме лъжат?

— Знаеш какво искам да кажа, татко.

— Не, не знам. Всички — искаш да кажеш и Едуард?

— Президентът — потвърди тя.

— И кой друг? Али ли?

— Али също.

— Защо Али би ме лъгала? Хайде стига, Ема. Какви са тия приказки?

— Татко, не ти казвам нищо, което вече да не знаеш.

— Винаги ми казваш неща, които не знам — не се съгласи той.

— За нас, да. За нас двамата. Затова съм още тук. Но за всичко останало не мога да ти кажа нищо.

— Начинът, по който го казваш… сякаш е някакъв закон.

— Предполагам, че можеш да гледаш и така на нещата.

— Общовалиден закон като във физиката или в квантовата механика?

Той разтри очи с кокалчетата на пръстите си, за да се увери, че не спи. Но когато ги отвори, беше сам на задната седалка, независимо дали спеше, или беше буден. Нямаше кой да отговори на въпроса му.

— Нищо не е поначало добро или зло — обясняваше Аника на Али, докато Джак се оглеждаше за дъщеря си, — това е такова разочарование.