Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Той се надигна от позицията си върху покрива на паркираната кола, слезе от нея и тръгна с отмерени крачки през паркинга.

— Господи! Мъртъв ли е? — попита Аника.

— Съвсем — отговори Джак, от чиято позиция се виждаше по-добре.

— Не можем да мръднем от тук — каза Аника.

Джак беше този, който видя как една фигура се надигна от покрива на паркирана кола, скочи на земята с малко куфарче под мишницата и се отдалечи.

Той заведе Али и Аника до едно място край оградата, което беше достатъчно далеч от Кириленко, така че Али да не може да види подробностите от убийството.

— Не мисля, че убиецът се интересува от нас — рече той.

Джак надзърна през оградата и изчака, докато изгуби от поглед фигурата. След това се обърна към Аника:

— Добре, сега е безопасно. Качвай се!

Тя се покачи нагоре по мрежата, без да задава въпроси, и веднага щом мина от другата страна, Джак повдигна Али. Момичето се изкатери по оградата, прехвърли се отгоре й и се спусна надолу, където Аника я подхвана. Джак я последва и се прехвърли от другата страна възможно най-бързо.

Щом се озоваха на паркинга, Аника ги отведе до зоната, заградена за персонала на летището. За щастие там нямаше толкова много коли, тъй като по-голямата част от служителите използваха обществен транспорт, за да пътуват до и от летището. Провериха двайсетина коли и след около пет–шест минути намериха онази, която им трябваше — един очукан ЗИЛ. Дотогава обаче следобедното спокойствие беше разкъсано от звука на още няколко сирени, които се чуваха все по-силно, докато приближаваха откъм Симферопол.

Аника се мушна зад волана, а Али седна до нея. Джак зае задната седалка, въоръжен с пистолета, който бяха взели от Кириленко. Рускинята запали колата без затруднение, излезе от служебния паркинг и се насочи към изхода, докато конвоят от полицейски коли профучаваше край тях. Джак забеляза, че ръцете й върху волана са напълно спокойни — не трепнаха дори и за миг.

След като полицейските коли отминаха, тя спря и зачака, като дишаше бавно и дълбоко. Напрежението стана почти непоносимо. Али взе да се върти неспокойно на седалката си, но беше наложително да избегнат опасността да привлекат вниманието към себе си, опитвайки се да избягат от мястото на събитията. Изминаха три минути, които се точеха сякаш безкрайно, докато сърцата им бясно туптяха и пулсът отекваше в слепоочията им.

Най-сетне Аника включи зила на скорост, зави наляво, за да излезе от паркинга, и подкара към Симферопол и по-нататък, към крайбрежието около Алуща. Джак беше с гръб към тях и наблюдаваше пътя отзад за полицейски коли. Той преброи шест автомобила зад тях, но нито един не беше полицейски. Въздъхна облекчено, завъртя се напред и също като Аника и Али се загледа в не особено красивия пейзаж наоколо, който в крайна сметка щеше да ги отведе до вилата на Магнусен на черноморското крайбрежие. Надяваше се там много от въпросите им да получат своя отговор.

През три коли и на около стотина метра разстояние зад тях мъж, известен просто като господин Лавджой, барабанеше по волана на взетата под наем кола с късите си и дебели пръсти на стоманолеяр. Макар да беше малко пресилено да се възприема като стоманолеяр, все пак миналото му на работник от Детройт определяше начина му на мислене. Чувстваше се неудобно в костюмите, които му се налагаше да носи, след като отиде във Вашингтон. Още много млад, с припряност, която изглеждаше неуместна за хората около него, побърза да замени кабинета с полева работа. Но сега се чувстваше щастлив и така и не погледна назад.

Специално поиска и, слава богу, успя да получи автомобил с касетофон — една стара, но здрава тойота. Първото нещо, което направи, след като запали колата, беше да сложи касета и да увеличи звука до максимум. Когато началните акорди на „Ангел на злото“ на „Брейкинг Бенджаминс“ прогърмяха оглушително във вътрешността на автомобила, устните му се разтеглиха в доволна усмивка.

Погледът му се съсредоточи върху зила и той видя себе си като някакво крилато създание, което е съзряло плячката си и я преследва, носено от потоците издигащ се нагоре топъл въздух. Следваше я, докато завиваше и лъкатушеше, докато се издигаше и спускаше, и очакваше идеалния момент, в който да й нанесе удар.

Риет Бороньов придружи дядя Гурджиев на излизане от публичния дом. В асансьора възрастният мъж извади пистолета си и подмени трите патрона, които беше изстрелял по-рано. Бороньов го наблюдаваше със смесица от чувство за превъзходство и мълчаливо одобрение. Фоайето долу изглеждаше студено като хладилник за месо — със сигурност беше по-студено, отколкото навън, където градусите бяха станали по-умерени с напредването на следобеда.