Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Мобилният му телефон избръмча. Беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че за малко да пропусне да отговори на обаждането.

Беше местен номер и името на абоната не беше изписано.

— Моля?

— Господин Пол?

— Да?

— Обажда се Нанси Летиер. Срещали сме се няколко пъти. Ръководя крилото на болните от Алцхаймер в „Петуърт Менър“. С прискърбие трябва да ви съобщя, че госпожа Пол издъхна в три часа и единайсет минути тази сутрин.

Дълго време след това Пол седя напълно неподвижен. Очите му продължаваха да пробягват по редовете с информация на лаптопа му, както го бяха правили часове наред преди обаждането, но сега мозъкът му не регистрираше нищо от онова, което виждаше. Съзнанието му внезапно се изпълни с един ужасяващ рефрен, който се повтаряше отново и отново — „Ти не беше там, не беше там, когато тя умря“, — сякаш беше някоя смешна детска песничка, която се носеше от призрачно радио в нейната стая. Внезапно той започна да се задушава от нейната сладникава миризма, от която му се гадеше — миризмата на… Господи, дори не можеше да произнесе името й, тя вегетираше от толкова дълго. И въпреки това сега той се давеше от онова, което беше останало от нея — от Луиз, — сякаш бе погълнал пепелта от погребалната й клада.

Бутна стола си назад, изправи се и излезе от стаята, без да си вземе палтото. Забързаните му стъпки отекнаха по противопожарното стълбище. Запали цигара отвън, но почти веднага зад стъклената врата се появи управителят на нощната смяна, посочи цигарата и енергично поклати глава. Пол дръпна дълбоко и издуха дима към стъклото.

Управителят се намръщи, плъзна картата си по четеца на вратата и я отвори.

— Съжалявам, господине, но федералните разпоредби забраняват пушенето на шест метра от сградата.

Пол не отвърна нищо. Стоеше и гледаше мъжа, като продължаваше да пуши.

— Господине, не ме ли чухте? Ако упорствате, ще се наложи да уведомя органите на властта…

Той уплашено изскимтя, когато Пол го сграбчи за реверите, блъсна го в стената и след това го удари в корема. Когато управителят се преви на две, той го удари по главата и после разби носа му, от който тутакси бликна кръв.

Пол за момент задържа дима в дробовете си и след това го изпусна навън в мощна струя. Чувстваше се замаян от притока на адреналин. Накрая коленичи и показа документите си на управителя.

— Аз съм шибаната власт, приятелче. — Той изправи мъжа на крака и грубо го блъсна през вратата. — Така че се разкарай от тук или ще накарам да те приберат по подозрение, че си терорист.

Останал отново сам, Пол стъпка съсипаната си цигара и запали нова. Излезе на асфалта. Помисли си, че щеше да е по-добре, ако валеше — тогава времето щеше да съответства на мрачното му настроение. Вместо това по небето се носеше блестящата жълтеникава луна и това внезапно го върна двайсет и осем години назад, когато четеше на Клер „Лека нощ, луна“. Правеше го толкова често, че тя скоро я запомни наизуст и я рецитираше на глас, докато той четеше.

Отново дръпна силно от цигарата и изпусна дима. Преди седем години Клер беше дошла за дълъг уикенд с тогавашния си приятел — един от онези млади мъже, изпълнени с усещането, че всичко им се полага по право, въз основа на прекалено раздутата оценка на собствената им значимост. Тя се смееше през цялото време, дори когато отидоха да посетят Луиз, която по онова време все още понякога разпознаваше дъщеря си.

След вечерята в събота вечер приятелят й беше поканил Пол на верандата в неловък опит да се сближат. Беше извадил две пури, за които се бе похвалил, че са кубински — не особено добър начин да спечели благоразположението на Пол. Въпреки това попушиха известно време заедно в дружески разговор, когато младият мъж започна да обяснява за важната си работа на „Уолстрийт“, за консервативните си възгледи по отношение на политиката, религията и морала и за плановете си за бъдещето, които, изглежда, включваха и дъщерята на Пол.

Едва по-късно, в неделя през деня, Клер му каза, че е бременна и че иска да се омъжи за приятеля си възможно най-бързо, което, досети се Пол, беше основната причина за нейното посещение. Той не оспори решението й и не каза почти нищо. Без съмнение тя реши, че баща й е приел новината доста добре, но и Пол я беше накарал да мисли, че харесва приятеля й, който, както изясни дъщеря му, все още не знаеше нищо за бременността й. Всъщност Клер очакваше с вълнение да сподели това с избраника си, като беше подбрала времето и мястото, които й се бяха сторили най-романтични.