Ерик Лустбадер - Кървав сняг

След като проследи Кириленко, Мондан Лимонев пристигна в Крим. Беше прекарал тук четири години — време, в което се беше чувствал щастлив, почти безгрижен или поне толкова щастлив, колкото може да бъде човек с неговата мрачна професия. Шест поръчки, всичките убийства на руски олигарси, които бяха избягали от страната си, след като властта се бе обърнала срещу тях. Лимонев беше уникален сред убийците на ФСБ, тъй като му плащаха на поръчка. Тарифата му беше изключително висока, но Юкин и Батчук бяха повече от доволни да плащат с държавни пари за специалната привилегия да се ползват от услугите му. Те знаеха, че в момента, в който той получеше поръчката, мишената можеше да бъде смятана за мъртва.

Кириленко не беше изключение. Използвайки удостоверението си за самоличност на агент на ФСБ от високо ниво, Лимонев бързо препита служителите на летището от залата за пристигащи, един от които беше видял Кириленко да влиза в стаята за управление на камерите за наблюдение. Докато Лимонев стигне дотам, Кириленко вече си беше тръгнал, но верен на обичайната си педантичност, наемният убиец внимателно обходи целия коридор. Малко по-навътре той забеляза, че нещо лежи на пода до стената. Той се протегна и взе малката дървена кибритена кутийка. Много пъти беше виждал Кириленко да пали клечки от този кибрит. Той извади пистолета си и тихо пристъпи напред. Спираше на всяка врата, за да долепи ухо до нея. Усърдието му беше възнаградено, когато зад петата врата чу гласа на Кириленко. Беше сложил ръка на дръжката на вратата и се готвеше да я завърти, когато чу други гласове, които не успя да разпознае. Той се заслуша внимателно и разбра, че тези хора, които и да бяха те, бяха успели да хванат Кириленко, което само по себе си беше истинско постижение. Лимонев обаче се интересуваше само от Кириленко.

В момента, в който мозъкът на Кириленко осъзна какво пише в съобщението, той се обля в студена пот.

— Не вярвам на това — поклати глава той. — Няма начин, няма никакъв начин. — Той вдигна поглед към Джак. — Това е номер.

— Как може да е номер? — почти приятелски попита Джак.

— Момичето — Кириленко посочи с брадичката си към Али, — тя трябва да е направила нещо, докато държеше телефона. Изфабрикувала е това съобщение.

— Не се дръж като идиот — поклати глава Джак. — Как би могла тя или който и да е от нас да знае за Мондан Лимонев — за това кой е или че е бил част от екипа ви при дачата?

Кириленко се взря в Али, сякаш я виждаше за пръв път. След това очите му се замъглиха, когато безизходността на ситуацията, в която се намираше, започна да достига до съзнанието му. След известно време той кимна.

— Да вървят да се шибат! — каза той на Джак. — Какво искаш да знаеш?

— Какво знаеш за „Тринадесет“?

— Какво?

— Добре ме чу. Ти член ли си на „Тринадесет“?

— Не знам нищо за тях. — Кириленко се надигна, доколкото му позволяваше кабелът, който го стягаше. — Гледам да не привличам внимание и да не се забърквам в неприятности. Аз съм детектив, не апаратчик. Аз съм полеви агент, дребна риба.

Джак не беше сигурен дали руснакът казва истината и затова опита друг подход.

— Разбирам защо Измайловската преследва Аника, но защо ти и твоите хора ни причаквахте при дачата на Рочев?

— Моите хора? Искаш да кажеш вашите хора. — Кириленко кимна. — Точно така, американци. Те преследват Аника Дементиева.

— Говориш пълни глупости — не повярва Джак. — Какви американци?

— Умирам за цигара — рече Кириленко. — Има един пакет…

— Знам къде е — прекъсна го Али и извади цигарите от джоба му.

Джак пъхна цигарата между устните на Кириленко и Аника я запали с нейната запалка.

Кириленко дръпна силно и бавно изпусна дима.

— Хари Мартин — познаваш ли го?

— Хари Мартин звучи като измислено име.

— И аз така предположих — кимна Кириленко. — Във всеки случай този човек — каквото и да е името му — е достатъчно реален. Той е шпионин, в това може да сте сигурни. Възложиха ми задачата да му осигурявам поддръжка.

— Защо? За какво е тук той?

— Всъщност не знам, защото не ми казва. Отведох го до дачата на Рочев, тъй като той искаше да отиде там. Останалото го знаеш.

— Да се престорим, че не знам нищо — настоя Джак. — Какво друго знаеш за Хари Мартин?

— Само откъслечна информация, която научих, докато подочувах части от разговорите, които водеше по мобилния си телефон, вероятно с шефа си. — Кириленко отново дръпна от цигарата и пое никотина дълбоко в дробовете си. Когато заговори отново, от ноздрите му излезе дим, сякаш беше дракон.