Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Али, дръпни се от него — остро нареди Джак и тръгна към нея.

Но преди да успее да стигне до нея, тя размаха пред лицето на Кириленко мобилния телефон, който беше вдигнала от пода на коридора, докато другите влачеха тялото му до стаята, в която бяха сега.

— Ти трябва да си уплашеният — заяви тя. — Държа живота ти в ръката си.

— Какво мислиш, че правиш? — попита Джак и я дръпна назад.

— Пропусна това — отвърна тя и постави телефона в ръката му.

— Това момиче има кураж — засмя се Аника, — трябва да й го признаем.

Джак, който забеляза вкиснатата физиономия на Кириленко, са зачуди дали Али наистина не е попаднала на нещо. Готвеше се да вземе телефона, когато размисли.

— Сама го провери — обърна се той към Али. — Заслужи си го.

Момичето се поколеба, сякаш не можеше напълно да повярва на думите му. След това, като видя по изражението му, че говори сериозно, тя отвори телефона. Прекара няколко минути в разглеждане на различните менюта, преди да попадне на нещо интересно. Завъртя екрана и показа на Джак и Аника зърнестата снимка на тях тримата в момента, в който излизаха от дачата на Рочев.

— Само моето лице се разпознава — каза Аника, след като се вгледа по-отблизо в снимката.

Али увеличи част от фотографията.

— Виж какво държиш.

— Сулицата — ахна Аника.

— Каква, по дяволите, е тази сулица? — обади се Кириленко, а върху бузата му все още имаше остатъци от неговата кръв и плюнката на Али. — Какво си използвала, за да убиеш Иленя Макова?

— Най-сетне знаем името й — отбеляза Джак и взе телефона от Али.

— Не съм я убила, никой от нас не го е направил — отвърна Аника. — Както каза Джак, намерихме я с това нещо — това старинно казашко оръжие, — което стърчеше от…

— Не ти вярвам, Аника Дементиева.

— … толкова дълбоко, че беше прикована към матрака.

— Познавам те добре — клатеше глава Кириленко.

— Как ли пък не.

— Познавам хората като теб, сигурен съм, че ти си я убила.

Джак изблъска встрани кипналата от възмущение Аника и изсъска на руснака:

— Слушай ме внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Аника има намерение да те убие и аз вече съм склонен да се съглася с нея. — Той нагласи възела на грозната вратовръзка на Кириленко така, че опря под адамовата му ябълка.

— Макар че инстинктът ми казва да не го правя, ще ти дам шанс. Кажи ни какво знаеш.

— И после какво? — попита Кириленко. — Тя така или иначе ще ме убие. Виждам как ме гледа.

— Няма да те убие, ако отговориш на въпросите ми.

— Мислиш, че можеш да я спреш? — засмя се Кириленко.

— Да — бавно и тихо отвърна Джак, — така мисля.

Руснакът се вгледа уморено в лицето на Джак.

— Шибай се, американецо — ти и цялата ти скапана, упадъчна държава.

След многобройните нощни посетители дядя Гурджиев спа неспокойно до обяд. Сънуваше, че вали дъжд от дни, може би от седмици, и в зле направения таван и около алуминиевите рамки на прозорците на апартамента му се бяха появили пукнатини. Така течеше от толкова много места, че беше невъзможно да ги запуши или закърпи всичките. Веднага щом затвореше една от дупките, на нейно място се появяваха две нови.

Когато се събуди, изобщо не се чувстваше отпочинал. Докато лежеше и зяпаше тавана, покрит с паяжини от пукнатини, разбра какво трябва да се направи. Измъкна се от леглото и се отправи към банята, където се облекчи с известно затруднение. След това обръсна с остър бръснач бузите си до розово, внимателно среса косата си, облече се в спретнат костюм с вратовръзка в западен стил и изяде обичайната си закуска, състояща се от черно кафе, препечена филийка, масло и мармалад от портокали от Севиля. Дъвчеше бавно и замислено. Чувстваше се като корен на дърво — уморен от тежестта на годините, които се бяха натрупали върху му като купчина ръждивочервени есенни листа. Изми чиниите и приборите, внимателно ги подреди върху дъската за отцеждане и избърса ръцете си с кухненската кърпа.

Извади от килера до входната врата нещата, които му трябваха, включително палтото от агнешка вълна и мекия кашмирен шал с характерното за „Бърбъри“ каре, който уви около шията си, за да е сигурен, че гърлото му ще е добре защитено от силния априлски вятър. Той се сви в палтото си, отвори вратата, излезе в коридора и забеляза, че петното от кръв, което сега беше тъмно, почти пурпурно кафяво, още не е почистено. Той си помисли, че всичко продължава да запада, да се руши, да боледува, да отслабва и накрая да умира.