Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Димът навлезе дълбоко в дробовете му и го успокои или поне му създаде илюзията, че разполагаше с достатъчно време, за да вземе решение. Нощта беше тиха. В целия „Резидънс Ин“ нямаше жива душа, макар че когато вдигна поглед към фасадата на сградата, забеляза светлини в няколко от стаите — напомняне, че и тук като навсякъде витае духът на безсънието.

Той допуши цигарата до самия край, без да стигне до решение. Почувства устата си суха и вмирисана, но откъсна филтъра на още една цигара, пъхна я между напуканите си устни и я запали. С информацията, която имаше за генерал Брент, пътят пред него се разклоняваше в няколко посоки. Можеше да уведоми Карсън, но това със сигурност щеше да го разсее и в крайна сметка да обърка деликатните преговори с президента Юкин. Можеше да се обади на Джак и да го предупреди, което отново щеше да разкрие сведенията за предателството на генерала. Макклюр беше добър приятел на Едуард Карсън — те се познаваха дълго преди самият Пол да се срещне с президента. Затова можеше да е сигурен, че Джак ще уведоми Карсън при първа възможност, дори и Пол да го помоли да не го безпокои преди подписването на решаващото споразумение.

Докато Пол вървеше на горе на долу по алеята и му ставаше все по-студено, осъзна, че е изправен пред сериозна морална дилема. Как можеше да остави Джак в неведение за присъдата, която му беше издадена? Как можеше да позволи мирът между Съединените щати и Русия да бъде нарушен? Нямаше никакво съмнение, че генерал Брент е безумец. Той беше решил, че собственият му интерес е от най-голямо значение и че всеки, който го заплашва, трябва да бъде отстранен. Пол можеше да се обади на Едуард и да му каже какво е открил, но нямаше солидни доказателства и това обаждане щеше само да размъти водата, която и без това не беше чиста.

Смачка втората угарка под петата си и отново извади кутията. Беше подкарал цигарите, като че ли са бонбони „Тик-так“. И защо пък не, като се имаше предвид с какъв огромен проблем се бе сблъскал. Фактът, че Джак някак се бе превърнал в ясна и непосредствена опасност за Брент, не безпокоеше толкова Пол, колкото това с какво Джак бе застрашил личните интереси на генерала.

Какво, по дяволите, бе замислил Брент? И след това Пол си спомни част от разговора, който беше провел с Едуард Карсън в президентската лимузина след погребението на Лойд Бърнс. Президентът се беше оплакал, че Брент го притиска да подпише споразумението. Пол се запита защо ли генералът би направил това? Разбира се, той беше един от основните поддръжници на сегашното сближаване с Русия. Всъщност Карсън сериозно се осланяше на съветите на генерала защо и как да поднови приятелските отношения с Русия. Но Брент беше по-умен — той не просто съветваше Карсън как да потули пред руснаците някои дребни подробности, които не му харесваха.

Неспокойният ум на Пол обаче се връщаше към въпроса от първостепенна важност в момента, защото трябваше да вземе категорично решение — да предупреди Джак или не. Това беше решението, което трябваше да вземе. И отговорът зависеше от такива неща като морал и егоизъм, едното от които беше ясно очертано, а другото — мъгляво и открито за всякакви интерпретации. Не беше като Едуард, чиито тайни сантиментални чувства към семейството и приятелите му бяха негова слабост и същевременно не му позволяваха да види по-суровите аспекти на реалността. Пол разбираше истината, която президентът отказваше да признае — моралът беше твърде размито понятие, особено след като в наши дни имаше планини от информация, всякакви факти и електронни данни, които човек можеше да пресее, за да вземе едно или друго решение. Винаги имаше смекчаващи вината обстоятелства и скрити обяснения, които се появяваха като мъртвите тела по реката след първото пролетно топене на снега. В днешно време имаше безброй начини дадено решение да бъде направено разбираемо, правдиво, приемливо и убедително.

Всичко това го водеше към едно неизбежно заключение — той трябваше да започне разследване на заповедта, издадена от генерала, без да информира никой друг — нито президента, нито Джак. Неговият собствен интерес беше от първостепенно значение и това трябваше да остане така. В момента нямаше никакъв друг изход, съвсем никакъв.

— Не ние убихме любовницата на Рочев — каза Джак, размахвайки снимките от камерите за наблюдение, които беше намерил. — Тя беше мъртва, когато я открихме.

Кириленко, който беше обезоръжен и вързан за един стол с електрически кабел, намерен от Аника в близкия сервизен шкаф, не отговори нищо. Намираха се в свободния кабинет, който Джак беше открил по необходимост, макар и с неохота, тъй като трябваше да скрият на някое спокойно място изпадналия в безсъзнание Кириленко, докато се свести. Той дойде на себе си, след като Аника му зашлеви силен шамар по лицето. Сега на мястото, където го беше ударила, имаше червено петно, което приличаше на белег по рождение. До стената беше опрян регистър. Единственият прозорец беше затъмнен от старомодни щори. Мястото беше стандартен кабинет с бюро, маса и няколко дървени стола.