Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Има ново развитие — без предисловие съобщи Батчук. — Аника Дементиева не е сама. В момента гледам нейна снимка от една от наблюдателните камери на летище „Жуляни“. Тя е с двама други души, единият от които е американецът Джак Макклюр.

— Джак Макклюр, който работи за президента Карсън? — попита Брент и почти веднага съжали за глупавия въпрос — разбира се, че беше този Джак Макклюр. — Не разбирам.

— Карсън те е изиграл — кратко му обясни Батчук. — Има планове, които крие от теб, а това означава, че вече не ти вярва.

Генералът неволно погледна през рамо към мълчаливите телохранители и затворената врата, която водеше към залата за преговори, където точно в този момент Карсън спореше с Юкин.

— Но това е невъзможно.

— Няма нищо невъзможно — рече Батчук с нескрит гняв. — Несъмнено вината за това е твоя, генерале. Макклюр е каша, която ти си забъркал. Предлагам да я оправиш възможно най-бързо.

— Не мога да си представя каква игра играе Карсън, като вкарва на терена Макклюр, и то на всичкото отгоре с Аника Дементиева.

— Няма значение каква е целта на когото и да било от тях. Макклюр трябва да бъде отстранен, премахнат и пожертван. Ясно ли се изразих?

— Напълно. — Генералът беше твърде слисан, за да се подразни, че Батчук е поел властта над ситуацията.

Бяха се изправили пред голяма бъркотия. Той се бе доверил на Карсън и с това беше позволил нещата да излязат извън контрол. С всички тях беше свършено, ако Макклюр останеше жив — в това генералът беше абсолютно сигурен.

— Не се безпокой — каза той, възвръщайки самообладанието си. — Обещавам ти, че Макклюр няма да доживее да види следващия изгрев.

— Кой е гладен? — попита Джак, докато влизаха в кънтящата зала за пристигащи на летище „Симферопол север“.

— Аз — веднага отвърна Али, — умирам от глад.

— Добре, и аз също — призна Джак.

Той ги поведе към претъпкания ресторант на самообслужване, където ястията изглеждаха така, сякаш са приготвени миналата седмица. Въпреки това напълниха чиниите си, платиха за храната и напитките и отнесоха подносите си до една самотна празна маса близо до касата — място, което не беше подходящо за спокойно ядене, но бе идеално за наблюдение на пътниците, слизащи от различните самолети.

Захванаха се с твърдите като подметка пироги, зелевите сарми и пикантната наденица, като ги прокарваха с чаши червено кримско вино. Докато се хранеха, Джак следеше човешкия поток, който ту се увеличаваше, ту намаляваше. От другата страна на масата Аника го наблюдаваше. Той знаеше какво си мисли тя — щом като са гладни, защо просто не отидоха направо в Алуща, където можеха да избират между ресторанти с по-добра храна от тази, която ядяха сега. Но тя не каза нищо. Без съмнение очакваше той да й обясни причината.

— Карл Рочев, последният човек, когото Бърнс е посетил, преди да напусне Киев и да замине за Капри, е бил измъчван и убит на територията на имота на Магнусен — каза Джак.

— Доказателствата изглеждат недвусмислени — сви рамене Аника. — И Рочев, и любовницата му са били убити със сулица — старинното казашко оръжие. Магнусен е колекционер на старинни руски оръжия, включително и сулици. Той току-що беше поръчал нови, за да замени липсващите. Следователно той е убил Рочев и любовницата му. Едва ли би могло да е по-просто.

— Никак не е просто — поправи я Джак. — Дали този, който е убил Рочев и любовницата му, е убил и сенатор Бърнс в Капри, или е поръчал смъртта му? Ако е така, то тогава си имаме работа със заговор от международен мащаб и с неизвестни измерения. Както и да го погледнем, разполагаме с факти, но останалото са хипотези и предположения. Така или иначе на този етап, преди разследването ни да продължи, трябва да установим кои са фактите и кое може да се окаже не хипотеза, а по-скоро продукт на нашето въображение, водещ ни към задънена улица или още по-лошо — към погрешни заключения.

Аника му хвърли опасен поглед.

— И как предлагаш да разберем това? Може би като попитаме самия Магнусен? — кратко и пренебрежително се засмя тя.

Беше минал малко повече от час, откакто бяха седнали, и следващият полет от Киев пристигна, изсипвайки пътниците си в голямата зала. Погледът на Джак беше привлечен от добре сложен мъж със зачервени ръце, който спря да запали цигара с припряността на заклет пушач. Косата му беше чорлава, а евтиният му износен костюм — смачкан. Всичко в него крещеше, че е от руската бюрокрация, но без обичайната за нея монотонност. Вместо това той излъчваше нещо токсично — миризмата на страх и смърт, смесени в лепкава субстанция, която се беше наслоила в извивките на врата му и от която бузите му изглеждаха лъскави като на восъчна фигура.