Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Тогава измисли свое собствено обяснение — завърши Батчук.

Генералът незабавно се обади на Мартин и го информира за местонахождението на Кириленко. В момента, в който усети изненадата в гласа на Хари, той твърдо реши при първа възможност да осигури на терена още един човек. Направи го веднага щом приключи разговора с Мартин.

Той пристъпваше от крак на крак, а тялото му скърцаше и изглеждаше твърде малко в идеално изгладената униформа, блестяща от наредените по нея медали и отличия.

— Генерале, време е.

Гласът на президента, силен и твърд както винаги, го накара да се върне по пътеката с обичайната си отривиста походка до мястото, където сега стоеше Карсън в очакване вратата да се отвори, докато контингентът от Сикрет Сървис се въртеше наоколо му като рояк конски мухи.

— Арчи, виждаш ми се мрачен — тихо му прошепна президентът. — Има ли нещо, което да не е наред, нещо, което трябва да знам?

— Не, сър — отвърна Брент, докато се опитваше да възвърне хладнокръвието си, — разбира се, че не.

— Защото сега сме на огневата линия, готвим се да влезем в битка и ако перифразирам Сони Корлеоне, не искам да изляза от този самолет само с оная си работа в ръка.

— Разбрано, сър — кимна генералът. — Пазя гърба ви, оръжията ви са заредени, всички ваши амуниции са сухи и аз очаквам заповедите ви.

— Това е духът, който ми е нужен — заяви Карсън с напрегната усмивка.

Стюардът завъртя колелото на вратата и тя се отвори навътре. Първият от агентите на президента пое управлението на спускащите се стълби, а след това останалите провериха района в непосредствена близост до самолета. Известно време те разговаряха със съответните агенти от руските тайни служби. След това единият от тях се обърна и кимна кратко и успокоително на своя главнокомандващ.

— Добре, генерале — каза президентът, — да тръгваме.

Напоследък Денис Пол не можеше да спи. Освен това не се задържаше много дълго на едно място, сякаш го преследваше зъл дух. Този зъл дух или демон си имаше име — Нина, жената, с която имаше любовна връзка и която почти беше убила Едуард Карсън по време на официалното му встъпване в длъжност. Единствено навременната намеса на Джак Макклюр беше спасила президента. Пол щеше да му е вечно признателен за това. Само ако Джак можеше да прогони демона или злия дух, който преследваше Пол в изпълнения му с безсъние живот, но Джак беше обикновен човек, а не магьосник.

Пол, който си беше устроил временен кабинет в „Резидънс Ин“ в покрайнините на Вашингтон, планираше да прекара нощите си в откриване на всичко, което можеше да изрови, за членовете на кръга от приближени на Едуард Карсън. Той седеше на безличното бюро пред модифицирания лаптоп и преглеждаше екрана, изпълнен с информация от поредната правителствена база данни, която беше хакнал. Несъществени факти от обществения и личния живот на вицепрезидента Бойер, Кинкейд Маршал, Дж. Робърт Крофт и Уилям Роджърс, съветника по националната сигурност, преминаваха по екрана му като съобщения от някаква фосфоресцираща вселена. Пол особено се интересуваше от Арлън Бойер. Подобно на Джон Кенеди и Линдън Джонсън преди него, Карсън беше принуден да сключи политически брак с консервативния и закостенял Бойер, за да спечели Тексас и останалите колебаещи се щати от стария Юг. Двамата мъже така и не се сприятелиха. Макар че публично се усмихваха, зад затворени врати те имаха търкания и понякога дори бяха враждебни един към друг. Въпреки че Бойер далеч не беше толкова лош, колкото някои от непримиримите членове на партията, Пол не го харесваше. Той определено не се доверяваше на стила му на прикрит опортюнист. Кой знаеше с кои коварни политици се е съюзил и какви ги върши Бойер.

Това беше работата, с която се занимаваше Пол, откакто беше пристигнал малко след шест вечерта. Сега беше единайсет и половина. От едната му страна имаше отворена картонена кутия с две останали парчета пица „Пеперончини“ от „Папа Джон“. Той се изправи, отиде до банята и изми зехтина от ръцете си. След това прекоси стаята и надникна през транспарантите към размазаните фарове по магистралата. Постоянното бръмчене на трафика му създаваше усещането, че е в пчелен кошер — подходящо звуково оформление за работната му среда.

Той внезапно потрепери и когато съсредоточи погледа си над отражението на стаята върху стъклото, му се стори, че вижда Нина или по-точно сянката й да преминава отдясно наляво. Пол бързо се завъртя и се изправи пред полутъмната стая, осветена само от настолната лампа, която хвърляше кръг светлина върху бюрото и единия край на кутията за пица, покрита с кървави петна от доматен сос.