Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Сервитьорката взе поръчката му и почти веднага се върна с малка каничка сметана и миниатюрни купички със захар и мед. Тя му се усмихна, но той не отвърна на усмивката й.

Очите му бяха зачервени и кръвожадни. Сърцето му беше като черна пепел и в него нямаше надежда за възстановяване и излекуване. Той не желаеше нито едното от двете. Искаше просто да убие някого и да потопи ръцете си в кръв — кръвта на Аника Дементиева.

— Юкин ще поиска реални отстъпки — отбеляза генерал Брент, докато той и президентът Карсън се приземяваха на летище „Шереметиево“. — Така стават нещата тук, те са руснаци и за тях приказките не означават нищо — даже по-малко от нищо. Както и самият Юкин, хората тук казват неща, които не мислят. Във въздуха трябва да се носят слухове, каквито и да е слухове вършат работа. Всъщност колкото по-малко верни са те, толкова по-добре.

— Знам всичко това — съгласи се Едуард Карсън. — Лъжите създават объркване, а що се касае до руснаците, колкото по-голямо е объркването, толкова по-добре.

Той носеше хубав костюм с цвят на въглен, с червена вратовръзка и емайлирана значка с американския флаг, закачена на ревера. Брент на свой ред беше решил да дойде в Русия облечен във военната си униформа, с медали на гърдите. Униформите впечатляваха руснаците — винаги го бяха правили. Те бяха като най-лошите побойници в квартала, които освобождаваха насъбраната си агресия, за да компенсират несигурността си. Знаеха по-добре от всеки друг, че западните сили ги смятат за, полуцивилизовани, сякаш са маймуни, които се преструват на човешки същества.

След като беше забавил скоростта си до нормалната за придвижване по земята, самолетът „Еър Форс 1“ излезе от пистата и започна бавно да рулира към ВИП терминала.

— Подредихме по важност отстъпките, които включихме в окончателния проект на споразумението — продължи Карсън. — Най-значимата от тях е преразглеждането на разгръщането на нашата ракетна отбрана около Русия.

— Консерваторите ще нададат викове, щом чуят за това — отбеляза генералът.

— Те се отказаха от правото да се оплакват, когато прецакаха нещата по всички възможни начини, докато бяха на власт — обясни президентът. — Освен това, генерале, и двамата с вас знаем, че все още не разполагаме с технологията за системата за ракетна защита. Ако трябваше да я въведем днес или следващата седмица, или дори след месец, щяхме да станем за смях.

— За президента Юкин тя е достатъчно реална.

— Защото стяга Русия като в примка.

Генералът кимна.

— Направих изявление по Ей Би Си и Си Ен Ен, че предлаганата от нас система за ракетна защита е главната причина за скорошната агресия на Юкин в Грузия.

— Едно нещо трябва да е ясно — вдигна пръст Карсън. — Юкин не може да очаква от нас едностранна поддръжка. Няма да отида при него, превил врат.

— Разбира се, че не. Това би му дало предимство, от което той никога няма да се откаже. Но нищо такова не може да се случи сега, защото той иска от нас нещо, което само ние можем да му осигурим.

— За бога, надявам се, че сте прав, генерале! Всичко зависи от подписването на това споразумение за сигурност.

Брент се облегна назад. Никога не се беше чувствал по-сигурен в плана, който беше очертал на президента само няколко дни след идването му в Белия дом. Той го беше убедил, че е от решаващо значение да включат Русия в кръстоносния поход, целящ да не позволи ядрени оръжия да попаднат в ръцете на Иран. От разузнаването и по дипломатически канали научиха точно какви ракетни части Русия продава на Иран. Нищо от нещата, които предишната администрация бе направила, не беше оказало какъвто и да е ефект върху бизнес сделките между Юкин и Иран — резултат, предсказан от Брент с безпогрешна точност. Карсън обаче беше различен. Той се вслушваше в гласа на разума и се беше съгласил, когато Брент беше предложил алтернативен метод за отбиването на Юкин от опасната иранска гръд.

Ако установяването на приятелски отношения беше основата, то съглашението за сигурност беше крайъгълният камък за постигането на успех. Ето защо генералът мислено си припомни отново обезпокоителното телефонно обаждане на Хари Мартин. Разбира се, той знаеше за другата фракция, която действа на терена. Точно в това беше смисълът на мисията на Мартин — да залови Аника Дементиева. Тя беше ключът към всичко. Това, че Мартин все още не бе успял да я открие, само по себе си беше достатъчно обезпокоително, но фактът, че бе надушил за другата фракция, означаваше, че те бяха много по-напред в изпълнението на плановете си, отколкото той подозираше или отколкото го бяха накарали да мисли. От това можеше да се извади едно от следните две заключения: или мощта на другата фракция внезапно бе нараснала, или източниците, на които той разчиташе, я бяха подценили. Нито едната възможност не му се нравеше, особено предвид предстоящото подписване на съглашението.