Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Имам информацията някъде тук. — Чу се шум от прелистване на листа. — Качили са се на частен самолет за Симферопол, както вече споменах.

Кириленко се намръщи. Нещо тук не се връзваше.

— Откога бегълците имат достъп до частни самолети?

— Не знам.

— Ами, по дяволите, тогава няма да е зле веднага да разбереш!

— Вече опитах — оправда се помощникът му. — Но самолетът е американски и се намира под пълна дипломатическа защита. Не можах да разбера нищо за него, освен следващата му дестинация, която е достъпна, ако човек разполага с подходящи контакти.

Помощникът му, естествено, се опитваше да навакса пред шефа си червените точки, които току-що беше изгубил, но Кириленко почти не му обърна внимание. Обля го студена пот. Помисли си, че това сигурно е работа на Хари Мартин, и го обхвана паника. Този кучи син го беше изиграл — през цялото време е знаел за връзките между Аника и Карл Рочев или поне е подозирал за тях. Американецът сигурно беше разбрал веднага щом Кириленко го беше завел при дачата на Рочев. Ето защо го бе изпратил в онзи абсурден град Бровари, а той самият се беше върнал веднага в Киев. Било е хитрост, за да отвлече вниманието му, докато Хари Мартин се е готвел да хване Аника като риба на въдица. Той избърса потта от очите си. За бога, какво ли си бяха наумили американците?

Мислите му бяха толкова объркани, че за малко не изпусна следващите думи на помощника си.

— Както казах, северното летище на Симферопол се намира в Крим, приблизително по средата между Балаклава и Алуща.

Първоначалната му паника се превърна във възмущение, че е бил манипулиран от американците — точно от тях!, — и след това в ярост, насочена конкретно към Хари Мартин. Това му помогна да възвърне хладнокръвието си. Той мрачно си каза, че ако Хари Мартин смята да играе по този начин, то Кириленко щеше да го бие в собствената му игра.

— Аз съм само на двайсет минути от Киев — каза той и се насочи директно към летището. — Искам да съм на следващия самолет от „Жуляни“ до Симферопол.

— Предполагам, че ще искате две места — едно за вас и едно за Хари Мартин — рече помощникът му.

— Едно място. — Кириленко набираше скорост. — Ако Мартин попита, ще му кажеш, че още съм в Бровари и съвестно си върша работата. И ако се изпуснеш пред американците къде съм отишъл, лично ще те застрелям в тила.

Хари Мартин държеше телефона си насред оживена улица в Киев. Той не харесваше тази работа — всъщност я мразеше с кипяща и жлъчна отдаденост. Истината беше, че му бяха омръзнали до смърт цялото това двуличие, дезинформация и откровени лъжи, които го заливаха. И това, разбира се, беше нещото, което презираше най-много — факта, че всичките тези измами се бяха превърнали в негова втора природа, вградена в извивките на отпечатъците на пръстите му или във веригите на неговата ДНК. Той просто не познаваше никакъв друг начин на живот, ако това изобщо можеше да се нарече живот, в което той вече сериозно започваше да се съмнява. Замисли се, че точно в туй е спънката, както би казал добрият бард 14 14 Има се предвид текст на Шекспир от „Хамлет“. — Бел.прев. , защото единственото нещо, от което човек трябваше да се страхува, бе съмнението. От своите наставници той знаеше, че в мига, в който позволиш съмнението да пропълзи в мислите ти — съмнение в собствените ти способности, в хората около теб или в мрачната ти и гибелна професия, — ти вече си мъртъв. Беше време да се измъкне, докато можеше да го направи на крак, а не в ковчег, с вкочанено като пън тяло. Съмнението те караше да се колебаеш. Съмнението замъгляваше преценката ти и, което е по-лошо, притъпяваше инстинктите ти, защото в крайна сметка инстинктите те запазват жив. Инстинктите и до известна степен опитът.

Чувствайки се отделен от хората около него, сякаш беше сянка върху фасадата на сграда, той слушаше как електронните връзки се установяват една след друга като ключалките на сейф, които щракват по местата си. Знаеше, че обаждането му се рутира отново и отново през сложната мрежа. Това показваше колко важна е сигурността за шефа му. Затова нещата се правеха по този начин и никой от системата не задаваше въпроси, още по-малко пък самият Мартин.

Все пак малцина от хората като него ставаха жертва на съмненията. По-често, ако причината не беше куршум, ги поваляше разстроеният стомах, язва или най-лошото — синдромът на раздразнените черва. Помисли си, че нищо не е в състояние да те накара да се откажеш от полева работа по-бързо от обстоятелството да се налага да яхваш неочаквано и уморително често тоалетната чиния. Мартин нямаше нито един от тези симптоми. Не че не беше подложен на стрес — от разяждащото му действие страдаха дори най-бруталните агенти. Но той облекчаваше стреса, като се ядосваше. Колкото по-голям бе стресът, толкова повече се ядосваше. Гневът го държеше нащрек и изостряше инстинктите му. Още по-важното беше, че отдалечаваше съмнението.