Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Какво става тук?

Джак притисна Али по-близо до себе си, сякаш за да я защити от въпроса на Аника.

— Нищо — отвърна той. — Тя е тук, на това далечно място, просто й е мъчно за дома — това е всичко.

— Това е всичко?

Той усети скептицизма в гласа й и отвърна може би малко по-рязко, отколкото възнамеряваше:

— Това е достатъчно, повече от достатъчно.

— Разбира се, че е така.

Аника се обърна и се отправи към банята. На фона на постепенно отслабващите ридания на Али звукът от течащата вода почти не се чуваше през затворената врата.

— Всичко е наред — каза той. — Всичко ще се оправи.

— И аз това искам. Не знаеш…

Но той знаеше, защото и той искаше същото. Кошмарът със смъртта на Ема, последван от отвличането на Али — още един кошмар за всички. Къде свършваше всичко това и кога щеше да свърши? Ако то вървеше към своя край, защо просто не свършваше и защо двамата с Али продължаваха да страдат толкова?

Той направи съзнателно усилие да я отстрани на една ръка разстояние от себе си и след това я накара да го погледне.

— Трябва да спреш да се самоизмъчваш и да се вслушваш в чувството си за вина. Ти си смела, умна и съобразителна. Може би Ема е била катализаторът, но тези качества са били вътре в теб. Те не принадлежат на друг, а са твои.

— Нали не само вината е онова, което ни свързва, Джак? — Очите на Али, все още пълни със сълзи, потърсиха неговите и по лицето й премина бледо подобие на усмивка. — Ще ми е много неприятно да мисля…

— Не е само тя — прекъсна я той. — Разбира се, че не е само тя.

— Но Аника мисли така. Сигурна съм в това.

— Това безпокои ли те?

— Иска ми се да не беше така — призна тя и се опита да се засмее, докато бършеше следите от сълзи по лицето си.

— Нали си спомняш, че тя е „смахната кучка“?

— Не е, ти знаеш, че не е. — Този път Али наистина се засмя.

— Какво те накара да промениш мнението си? — Джак беше донякъде изненадан.

— Не знам, аз…

— За бога! Стига сълзи вече! — прекъсна ги Аника за втори път.

Тя беше излязла от банята и сушеше с кърпа наклонената си на една страна глава.

— С този нещастен вид всеки ще помисли, че сте руснаци. Хайде, какво чакаме?

Джак и Али подскочиха като ужилени. Али мина покрай Аника и се отправи към банята, а Джак рече:

— Трябва да стигнем до Алуща. Най-безопасно ще е да пътуваме с кола.

— А също така и най-бавно — възрази Аника и хвърли влажната кърпа върху дивана на мястото, където допреди малко беше седяла Али, а преди нея — Ема.

Наблюдаваше Джак, за да види дали ще възрази, или поне дали ще направи някакъв коментар. Когато той не каза нищо, тя продължи:

— Ще ни отнеме твърде дълго време да стигнем до крайбрежието с кола. Освен това по пътя оттук до Кримския полуостров има редовни блокади за залавяне на контрабанда. За наш късмет разполагаме с твоя личен самолет.

— Самолетът не е мой — уточни Джак, — но разбирам какво имаш предвид.

Докато Али отиде да се облича, той извади мобилния си телефон и набра номера на пилота.

— Дайте ми четирийсет минути и ще съм готов — увери го мъжът, — но трябва да заявя план за полета. Къде отиваме?

— До летището, което е най-близо до Алуща — отвърна му Джак, — на Кримския полуостров, на брега на Черно море.

— Веднага се заемам — обеща пилотът и прекъсна връзката.

Четирийсет минути по-късно тримата пристигнаха на летище „Жуляни“.

— Северното летище на Симферопол.

— Къде? — Кириленко притисна толкова силно мобилния телефон към ухото си, че хрущялът го заболя. — Къде, по дяволите, е това?

— Крим. — Гласът на помощника му се разнесе през слушалката строго и остро като пирон, забит в консервена кутия. — Появила се е на камера за наблюдение на летище „Жуляни“, докато е минавала през ВИП терминала.

— ВИП терминала? — Кириленко, който шофираше обратно към Киев след безплодното търсене в Бровари, се опита да осмисли информацията, стигаща до него твърде бързо. — Първо ми кажи дали Аника Дементиева е била сама.

— Била е с мъж и момиче — отвърна помощникът му.

Кириленко извади мобилния телефон на Лимонев и погледна отново снимката с ниска резолюция на хората, хванати да излизат от дачата на Рочев. Той си припомни трите следи в гората — от мъж, жена и дете. „Да, точно така!“ — помисли си развълнувано той. Най-сетне беше попаднал на нещо.

— Взе ли снимките им от камерата за наблюдение?

— Разбира се. На бюрото ви са.

— Кажи ми, че си открил защо Аника Дементиева и приятелите й са били във ВИП терминала.