Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Дядя Гурджиев го погледна внимателно, защото знаеше, че са стигнали до основната причина за посещението. Ориел Йовович Батчук беше далеч от Кремъл и не бе изминал целия този път просто за да намери отдушник за недоволството си или да потърси съвет. Поне не и в този случай.

Батчук пристъпи напред и сложи ръка на дръжката на вратата. Хвърли поглед назад над широкото си рамо и каза:

— Става дума за внучката ти.

— Да, разбира се, накрая винаги става въпрос за Аника, нали? И знаеш ли защо е така? Хората искат да виждат само онова, което е най-добро за тях самите, а не онова, което е действителност. Не правиш нищо друго, освен да се преструваш — пред самия себе си, както и пред мен. Опитваш се да промениш миналото, така че да стане по-удобно за теб, след като и двамата знаем много добре, че онова, което се е случило — ужасните събития, които никога не бива да споменаваме, — е неизменно и не може да бъде нито променено, нито заличено, независимо колко силно и по какъв начин се опитваш да го направиш.

Очите на Батчук проблеснаха — никой друг на света не би се осмелил да му говори по този начин. Когато се убеди, че дядя Гурджиев е свършил, той продължи своето собствено изречение, за да покаже на възрастния мъж колко малко го е грижа за онова, което той му бе казал.

— Тя е като шило в торба. Не знам какво е замислила и подозирам, че и ти не си наясно, макар това да няма особено значение — сигурен съм, че не би ми казал, дори и да знаеше. Тя просто не е толкова глупава, че да ти каже.

— Аника изобщо не е глупава — не можа да се въздържи да не отбележи дядя Гурджиев, — тъкмо обратното.

— Да, тъкмо обратното — повтори Батчук, след което отвори вратата и пред него се разкри празният коридор.

Там също имаше петно кръв, което обаче беше твърде голямо, за да го скрие с тока си или дори с цялата обувка.

— И точно в това е проблемът. Тя е твърде умна за твое добро.

— Мое добро? — попита дядя Гурджиев, реагирайки на предупреждението.

— Да — отвърна Батчук и излезе в кънтящия коридор. — И нейното също.

Джак се събуди с усещането за уханието на Аника до себе си и се почувства в друг свят — сякаш беше изял цяла купа праскови и сега миришеше на тях. Когато отвори очи, веднага почувства угризения и това предизвика неприятно усещане у него. Не че не беше изпитал удоволствие, дори напротив, то се бе оказало много голямо. Онова, което го безпокоеше, бяха последствията, защото опитът го бе научил, че сексът винаги има последствия, каквото и да твърдеше партньорът ти. Ако си изпитвал някакви чувства, каквато и да е интимност неизбежно ги объркваше. Познаваше предостатъчно мъже, които не ги беше грижа с кого спят. Всички до един бяха разведени или в браковете им нямаше любов. Във всеки случай те продължаваха да ходят в същите барове, където навремето бяха жънали успехи сред жените. Сега обаче се чувстваха стари и изолирани от треската на ходенето по срещи, от което вече не бяха част и което дори не разбираха.

До него Аника продължаваше да спи. Жестоките й белези се издигаха и спускаха с бавното й дишане. Тя се обърна към него, заровила лице във възглавницата. За момент той не правеше нищо друго, освен да я наблюдава, сякаш в съня си щеше да му разкаже нещо за себе си. Но тя си оставаше загадка, каквато всъщност са и всички други жени, и той се зачуди дали не я познава по-добре, отколкото познаваше Шарън. На пръв поглед това изглеждаше абсурдно — да сравнява жена, която току-що беше срещнал, с жената, с която бе живял двайсет и три години. Но той виждаше истината в спокойното лице на Аника, на което нямаше никакво изражение, освен може би лек намек за усмивка, сякаш за нея сънят беше по-реален от света наоколо, по-реален от самия Джак. Това го накара да се замисли дали изобщо е възможно един човек да опознае друг. Нямаше ли винаги да се появяват изненади — като слоевете на лукова глава, които падат един след друг, за да разкрият различен човек? Човек, когото почти не познаваме или пък когото от години сме се опитвали да не разберем, защото сме предпочитали измислената реалност, която да отразява нещата такива, каквито на нас ни се иска да бъдат.

Точно това беше направил с Шарън и сега, когато реалността, която бе измислил, се бе пропукала и срутила, той знаеше, че Ема е права — те никога не са имали шанс. И все пак, когато погледнеше назад, сърцето му се късаше, като виждаше как една погрешна стъпка беше водила до друга, след това до следващата и така нататък — малки натрупвания от грешки, които бяха довели до един непълноценен живот. Струваше му се странно и дори нелепо това, че някога я беше държал в прегръдките си, че си бяха шепнали интимни думи, че са могли да си казват „Обичам те“ във всякаква възможна обстановка. Това време бе рухнало под собствената си тежест. Беше като да живееш в къща или в стая, която познаваш като дланта си и в която нищо не се променя. Сега тази къща, стая или жена бяха изцяло променени и непознати за него, сякаш наблюдаваше живота на друг мъж. Той затвори очи за миг. Искаше да изтръгне с корена им всички жлъчни спомени и неприятни разкрития, които избуяваха в мислите му като бурени след дъжд.