Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Изглежда, че всеки ден нови кандидати се присъединяват към надпреварата кой ще получи наградата, за която стана дума — отбеляза Батчук и направи гримаса. — И знаеш ли, просто е невъзможно да избиеш всички тях или поне здравата да ги стреснеш.

— Ето ти още нещо, под което стои подписът на Кремъл.

Батчук се засмя на тези думи. Всъщност се усмихна, което за него беше равнозначно на смях.

— Времето не е притъпило остротата на меча ти. Без съмнение внучката ти е наследила голямата си уста от теб.

— Доволен съм, ако е получила каквото и да е от мен.

На пръв поглед това изглеждаше като съвсем нормално и обикновено твърдение, но при тези двама мъже нищо не беше просто. Всяко нещо притежаваше свой смисъл и многозначност, стигащи до самата сърцевина на приятелството им, ако връзката им можеше да бъде наречена така. Тя беше едновременно по-малко и много повече от това. Вероятно нямаше подходяща дума, която да изрази какво точно означават те един за друг или колко е преплетено миналото им. Преди няколко месеца Аника беше използвала дума, която може би идваше от английски или беше жаргонна, но тя беше останала в съзнанието на дядя Гурджиев. Когато говореше за свой колега, тя беше казала, че всъщност те двамата са нещо като врагоприятели. Беше обяснила, че това е съкращение от думите „врагове и приятели“, макар да бе признала, че в действителност взаимоотношенията им са далеч по-сложни и че това е нормално за врагоприятелите.

Дали той и Батчук бяха врагоприятели? Дядя Гурджиев мислено сви рамене. Какво значение имаше? Какво беше това човешко желание винаги да слагаш етикети на всичко — да подреждаш, класифицираш и картотекираш неща като човешките взаимоотношения, чиято природа беше толкова сложна, че не се поддаваше на класифициране? Те се харесваха, дори изпитваха взаимно доверие, но между тях винаги имаше търкания. Винаги имаше някаква горчивина, а от страна на дядя Гурджиев имаше и дълбоко разочарование, чийто произход не можеше да бъде заличен и простен. И все пак ето че седяха тук като двама стари приятели, доверяващи си тайни, които не биха разкрили пред никой друг. Точно споделените тайни, срамът, завистта и безпристрастността ги обвързваха по-силно от баща и син или братя. Между тях имаше взаимна неприязън, но имаше и любов — странна, озадачаваща и невъзможна при кое да е друго същество освен при човека.

— За това не можеш да бъдеш обвинен — каза Батчук с тон, който намекваше, че има други неща, за които той все още обвинява дядя Гурджиев.

Дядя Гурджиев довърши кафето си и се усмихна, сякаш му беше известно нещо, което другият мъж не знаеше. Това изражение разгневи Батчук и го сложи на мястото му.

— Сега трябва да ми кажеш защо дойде тук. Трябват ми някакви факти в противовес на множеството инсинуации, които направи — каза възрастният мъж.

Батчук остави чашата си, изправи се и тръгна към вратата. За момент остана пред нея с ръце в джобовете и се намръщи, когато погледна към петното от кръв, останало след горилата на Арсов.

— Каолин Арсов е опасен враг — отбеляза той, сякаш говореше на лъснатите върхове на скъпите си английски обувки.

— Да настроиш Измайловската групировка срещу себе си е все едно сам да си търсиш белята.

— Това са приказки на човек от „Тринадесет“. — Дядя Гурджиев поклати рошавата си глава. — Не мога да повярвам, че се стигна до това. Подобни предупреждения не биха били необходими само допреди две години.

— Това е нов свят, който се променя всеки ден — отвърна Батчук. — Ако не криеш някое асо в ръкава си, по-добре да не се забъркваш в нищо.

— „Тринадесет“ е твое дело. — Дядя Гурджиев се обърна с лице към по-младия мъж. — Предупредих те, че то ще те погуби. Да се съюзиш с групировката беше сериозна грешка…

— Беше неизбежно — прекъсна го Батчук.

— … а сега, както сам си разбрал, станалото вече не може да бъде поправено. Ще трябва да ликвидирате Измайловската, а дори и на Юкин не му стиска да го направи.

— Обстоятелствата станаха критични и е необходимо да се разправим с тях по най-жестокия начин.

— И ето че сега желанието ти се изпълнява.

Батчук въздъхна, обърна се, погледна дядя Гурджиев и стъпи с тока на обувката си върху петното от кръв.

— Истината е, че аз се сблъсквам с действителността ежеминутно. Истината е, че Измайловската разполага с власт и достъп до средства, които са от решаващо значение за успеха на „Тринадесет“. — Той вдигна пръст. — И не се заблуждавай, Юкин има нужда от „Тринадесет“, за да успее. Представата му за бъдещето на Русия се основава на нея.